Карлос Сафон - Играта на ангела

— А я вижте това!

Изабела ми подаде снимка, на която се виждаше Ирене Сабино, облегната на един прозорец, в който без никакво затруднение разпознах прозореца на кабинета в кулата на моя дом.

— Интересно, нали? — попита Изабела. — Мислите ли, че е живяла тук?

Свих рамене.

— Може би е била любовница на тоя Диего Марласка…

— Във всеки случай не мисля, че това е наша работа.

— Ех, колко сте скучен понякога.

Тя се зае да прибира фотографиите в кутията. Докато правеше това, една от тях се изплъзна от ръцете й и падна в краката ми. Взех снимката и я разгледах. На нея Ирене Сабино, издокарана с ослепителна черна рокля, позираше с група празнично облечени хора в едно място, което, както ми се стори, бе големият салон на Конния клуб. Това бе обикновена снимка на светска сбирка, която изобщо не би привлякла вниманието ми, ако не бях видял на втори план, почти размазан, един господин с бели коси, застанал в горната част на стълбището. Андреас Корели.

— Изведнъж пребледняхте — рече Изабела.

Взе снимката от ръцете ми и я разгледа, без да каже нищо. Аз станах и направих знак на момичето да напусне стаята.

— Не искам повече да влизаш тук — казах аз безсилно.

— Защо?

Изчаках Изабела да излезе и затворих вратата. Тя ме гледаше, сякаш не бях съвсем с всичкия си.

— Утре ще повикаш сестрите от Ордена на милосърдието и ще им кажеш да дойдат да вземат всичко това. Нека да отнесат всичко, а онова, което не им трябва, просто да го изхвърлят.

— Но…

— Без спорове.

Не исках да срещам погледа й и поех към стълбата, която водеше нагоре към кабинета. Изабела ме наблюдаваше от коридора.

— Кой е този мъж, господин Мартин?

— Никой — измънках аз. — Никой.

Качих се в кабинета. Нощта се бе спуснала, но по небето не се виждаха нито луна, нито звезди. Отворих прозорците широко и се надвесих навън да погледам града в мрачината. Едва подухваше слаб бриз и потта щипеше кожата ми. Седнах на перваза, запалих втората пура, която Изабела бе оставила на бюрото ми преди няколко дена, и зачаках да ме лъхне прохладен ветрец или да ме осени някоя идея, малко по-приемлива от всички онези клишета, с които трябваше да пристъпя към поръчката на тартора. Тогава чух шума от кепенците на Изабелината спалня, които се отвориха на долния етаж. Един правоъгълник от светлина падна във вътрешния двор и аз видях как нейният силует се очерта в него. Изабела се приближи до прозореца и погледна към сенките, без да ме забележи. Наблюдавах я как се съблече бавно. Видях я да отива до огледалото на гардероба и да разглежда тялото си; погали корема си с върха на пръстите, сетне ги плъзна по белезите, които сама си бе направила от вътрешната страна на ръцете и бедрата. Дълго се съзерцава, облечена само в един съкрушен поглед, а после изгаси лампата.

Върнах се при бюрото и седнах пред купчината бележки и записки, които бях насъбрал за книгата на моя тартор. Прегледах тези кратки анотации за истории, пълни с мистични откровения и пророци, които след огромни изпитания се завръщаха с осенилата ги истина, истории за месии, изоставени като невръстни младенци пред портите на скромни и чисти по сърце семейства, преследвани от безбожни и злосторни империи. Истории за райски селения, обещани в едно друго измерение на онези, които приемат участта си и правилата на играта със спортен дух, и за бездейни и антропоморфни божества без по-добро занимание от това, да бдят телепатично над съвестта на милиони крехки примати, научили се да мислят тъкмо навреме, за да установят, че са оставени на произвола на съдбата си в едно отдалечено кътче на вселената — създания, подтиквани от суетата или отчаянието си да вярват непоклатимо, че небето или адът проявяват особен интерес към техните банални и дребни прегрешенийца.

Запитах се дали тарторът е видял у мен именно това — един продажен ум, готов без угризения да скалъпи наркотичен разказ, способен да приспива дечицата или да убеди някой обезнадежден нещастник да убие ближния си в замяна на вечната признателност на войнствени божества. Преди няколко дена бях получил поредното писмо, в което тарторът ме канеше да се видим, за да обсъдим как напредва работата ми. Изморен от собствените си скрупули, аз си казах, че до срещата ни оставаха едва двайсет и четири часа и както я бях подкарал, щях да се явя с празни ръце и глава, пълна със съмнения и подозрения. Като не виждах друг избор, направих онова, което бях правил години наред в подобни ситуации. Пъхнах един лист в пишещата машина и, поставил ръце на клавиатурата като пианист в очакване на такта, започнах да напрягам мозъка си, за да видя какво ще излезе от това.