Карлос Сафон - Играта на ангела

— Може би — съгласи се Корели. — Ами цялата тази иконография на смъртта, на бойните знамена и щитове? Не ви ли се струва, че тя ще породи обратен ефект?

— Не. Намирам, че тя изразява най-същественото. Расото прави монаха, но най-вече енориаша.

— А какво ще кажете за жените, за другата половина от човечеството? Съжалявам, но ми е трудно да си представя една значителна част от жените в дадено общество като хора, вярващи в знамена и щитове. Психологията на бойскаута е работа за момченца.

— Всяка организирана религия, с малки изключения, се крепи върху подчинението, потискането и свеждането до безгласна буква на жените в групата. Жената трябва да приеме ролята на едно ефирно, пасивно и майчинско присъствие, лишено от власт или самостоятелност — в противен случай си плаща за последиците. Тя може да има своето почетно място сред символите, но не и в йерархията. Религията и войната са мъжки занимания. Така или иначе, жената понякога се оказва съучастник и изпълнител в процеса на собственото си поробване.

— Ами старите хора?

— Старостта е вазелинът на лековерието. Когато смъртта тропа на вратата, скептицизмът побягва през прозореца. Достатъчно е човек хубавичко да се стресне от някой сърдечен пристъп — ще е готов да повярва дори и в Червената шапчица.

Корели се разсмя.

— Внимавайте, Мартин, струва ми се, че сте на път да станете по-голям циник и от мен.

Погледнах го, сякаш бях послушен ученик, копнеещ да получи одобрението на строг и взискателен учител. Корели ме потупа по коляното, като кимаше доволно.

— Харесва ми. Харесва ми ароматът на всичко това. Искам да го обмислите хубаво и да му намерите подходящата форма. Ще ви предоставя повече време. Ще се срещнем след две или три седмици, за което ще ви известя няколко дни предварително.

— Налага се да пътувате извън града ли?

— Зоват ме някои делови въпроси, свързани с издателството, и се опасявам, че ми предстои няколкодневно пътуване. Важното е, че заминавам доволен. Свършили сте добра работа. Знаех си аз, че съм намерил моя идеален кандидат.

Тарторът стана и ми подаде десницата си. Избърсах потната си длан в крачола на панталона си и му стиснах ръката.

— Ще ми липсвате — подех аз.

— Не се изхвърляйте, Мартин, че засега се справяте много добре.

Видях го как си тръгна в здрача на навеса, а ехото от стъпките му се стопи в сенките. Поседях там още доста време, като се питах дали тарторът е налапал въдицата и е преглътнал целия куп небивалици, които току-що му бях наговорил. Бях сигурен, че съм му разказал точно онова, което е искал да чуе. Надявах се на това и ми се щеше да вярвам, че за момента той е доволен от всички тия глупотевини и е твърдо убеден, че неговият покорен слуга, злочестият неуспял романист, е прегърнал вярата му. Казах си, че си заслужава да опитам всичко, което би ми помогнало да спечеля време, за да разбера в какво съм се забъркал. Когато станах и излязох от навеса, ръцете ми все още трепереха.

От дългогодишния опит в съчиняването на криминални сюжети човек усвоява серия от основни принципи как да се започне някакво разследване. Един от тях е, че почти всяка що-годе солидна интрига, включително и онези, които са свързани със сърдечни дела, се заражда и умира с несъмнения аромат на пари и недвижимо имущество. Щом излязох от навеса на парка, се отправих към сградата на Имотния регистър на улица „Консехо де сиенто“ и помолих да ми предоставят за справка томовете, в които имаше сведения за покупката, продажбата и собствеността на моята къща. В томовете на архива на регистъра се съдържа почти толкова същностна информация за житейските реалности, колкото в пълните съчинения на най-изтънчените философи — ако не и повече.

Като начало се заех с отдела, който съхраняваше данните за наемането от моя страна на недвижимия имот, намиращ се на улица „Фласадерс“ №30. Там намерих нужните указания, за да проследя историята на имота, преди собствеността му да премине у Испано-колониалната банка през 1911 г. като част от един процес на запориране имуществото на фамилията Марласка, която явно бе наследила къщата след кончината на собственика. Споменаваше се и някакъв адвокат на име С. Валера, който бе представлявал семейството по време на съдебния процес. Друг скок в миналото ми позволи да намеря съответните данни за покупката на имота от страна на дон Диего Марласка Понджилупи от някой си Бернабе Масот-и-Кабальѐ през 1902 г. Отбелязах си на отделен лист всички данни, като се почне от името на адвоката и участниците в сделките и се стигне до съответните дати. Един от служителите оповести на висок глас, че остават петнайсет минути до затварянето на регистъра, и аз се приготвих да си вървя, но преди това побързах да проверя как стоеше въпросът със собствеността на жилището на Андреас Корели до парка Гюел. След петнайсет минути безуспешно търсене вдигнах очи от тома на регистрите, за да срещна пепелявия поглед на секретаря — изхабен тип с мустаци и коси, лъснали от брилянтин. Той излъчваше онази войнствена апатия, характерна за хората, превърнали службата си в трибуна, от която да усложняват живота на останалите.