Карлос Сафон - Играта на ангела

— Мога ли да я взема?

Салвадор се поколеба.

— Предполагам, че да. Но гледайте да не я изгубите.

— Обещавам ви, че ще ви я върна.

— Обещайте ми, че ще си отваряте очите, и ще бъда по-спокоен. И че ако не внимавате и се забъркате в някаква каша, ще ми се обадите.

Протегнах му ръка и той я стисна.

— Обещавам.

Слънцето вече залязваше, когато оставих Рикардо Салвадор на неговата студена тераса и се върнах на Пласа Реал. Площадът бе окъпан в прашна светлина, която обагряше в червено силуетите на минувачите край мен. Закрачих из улиците и накрая потърсих подслон в единственото място в целия град, където винаги се бях чувствал добре приет и защитен. Когато стигнах до улица „Санта Ана, книжарницата «Семпере и синове»“ вече затваряше. Здрач се спускаше крадешком над града и в небето бе зейнала рана в синьо и пурпурно. Спрях се пред витрината и видях, че Семпере син тъкмо се сбогуваше с един клиент на прага. Щом ме видя, той се усмихна и ме поздрави с онази плахост, която издаваше неговата скромна натура.

— Точно за вас си мислех, Мартин. Наред ли е всичко?

— По-добре не би могло да бъде.

— То ви е изписано на лицето. Хайде, влезте, ще сваря кафе.

Той ми отвори вратата на книжарницата и ми направи път да мина. Влязох вътре и вдишах дълбоко онзи аромат на хартия и вълшебство, който, необяснимо защо, все още никой не се бе сетил да бутилира. Семпере син ми направи знак да го последвам до задната стая, където се зае да приготви кафе.

— А как е баща ви? Оня ден ми се стори малко отпаднал.

Семпере младши кимна, сякаш ми благодареше, че го попитах. Дадох си сметка, че навярно нямаше с кого да си поговори по този въпрос.

— Вярно е, че е имал и по-добри времена. Докторът казва, че трябва да внимава с гръдната жаба, ама той упорства да работи дори повече от преди. Понякога даже му се сърдя, но той като че ли смята, че ако остави книжарницата в мои ръце, работата ще западне. Когато станах тая сутрин, му казах да благоволи да си остане днес в леглото и да не слиза в книжарницата цял ден. Ще повярвате ли, че три минути по-късно го заварих в столовата да си обува обувките?

— Той е човек с непоклатими идеи — съгласих се аз.

— Твърдоглав е като муле — отвърна Семпере син. — Слава Богу, че сега имаме малко помощ, че инак…

Веднага прибягнах до едно спасително изражение на невинна почуда, което не изискваше особена подготовка.

— Момичето — уточни Семпере син. — Изабела, вашата помощничка. Тъкмо затова си мислех за вас. Надявам се, че нямате нищо против да прекарва по няколко часа тук. Истината е, че при тази ситуация нейната помощ е много навременна, но ако това ви създава някакви неудобства…

Едвам удържах усмивката си заради насладата, с която той произнесе името на Изабела.

— Не съм против, стига само да е временно. Истината е, че Изабела е добро момиче, умно и работливо — рекох аз. — Може да й се има пълно доверие. Двамата с нея се разбираме отлично.

— А пък тя казва, че сте деспот.

— О, така ли казва?

— Всъщност ви е сложила прякор: мистър Хайд.

— Душичка! Не й обръщайте внимание. Нали знаете какви са жените.

— Да, зная — отвърна Семпере син с тон, който ясно показваше, че той може и да знае много работи, но е в пълно неведение относно жените.

— Изабела може да ви разправя разни неща за мен, но да не мислите, че на мен пък не ми говори за вас? — подхвърлих аз.

Видях, че нещо трепна по лицето му и оставих моите думи бавно да проядат пластовете на бронята му. Той ми подаде чаша кафе с любезна усмивка и подхвана тази тема с един похват, който не биха използвали дори в посредствена оперета.

— Интересно какво ви говори за мен — отрони уж между другото.

Оставих го да се топи в неизвестност няколко мига.

— Искате ли да знаете? — попитах небрежно аз, криейки усмивката си зад чашата.

Семпере син сви рамене.

— Казва, че сте добър и великодушен човек, че хората не ви разбират, защото сте малко срамежлив и у вас те виждат само — цитирам буквално — една външност на киноактьор и една очарователна личност.

Той преглътна с мъка и ме изгледа сащисан.

— Няма да ви лъжа, приятелю Семпере. Вижте, даже се радвам, че вие сам подхванахте темата, защото, да ви кажа право, от доста дни исках да обсъдя това с вас, а не знаех как.

— Какво да обсъдите?

Сниших глас и го погледнах втренчено в очите.

— Между нас да си остане, но Изабела иска да работи тук, защото ви се възхищава. Даже се боя, че е тайно влюбена във вас.