Карлос Сафон - Играта на ангела

— Какво ли е станало с нея тогава?

— Това е другият въпрос, който ме кара да мисля, че Жако е измамил и двамата си съучастници. Скоро след смъртта на Марласка Роурес изостави бизнеса със задгробния живот и отвори един магазин за магически артикули на улица „Принсеса“. Доколкото ми е известно, още си е там. Ирене Сабино пък поработи още няколко години в разни кабарета и локали от все по-ниска класа. Последното, което чух за нея, бе, че проституирала в Равал и живеела в мизерия. Очевидно нито тя, нито Роурес са видели някаква облага от онези франкове.

— Ами Жако?

— Несъмнено е напуснал страната под фалшиво име и си живее някъде като цар от рентата.

За мен това далеч не изясняваше нищо, а отгоре на всичко пораждаше и нови въпроси. Салвадор явно разтълкува тревожния ми поглед и ми отправи съчувствена усмивка.

— Валера и приятелите му от общината се постараха пресата да наложи историята за нещастния случай. Той разреши въпроса с едно пищно погребение, за да не мъти водите на адвокатската кантора, която имаше много клиенти от общината и градския съвет. Освен това искаше да замаже странното поведение на господин Марласка през последната година от живота му, в която той напуснал семейството си и партньорите си и решил да купи една порутена къща в такава част на града, където богаташкият му крак никога не бил стъпвал, за да се посвети — по думите на бившия му съдружник — на писане.

— Валера каза ли ви какво е смятал да напише Марласка?

— Стихосбирка или нещо такова.

— И вие повярвахте ли му?

— В моята работа съм видял какви ли не странни неща, приятелю мой, но заможни адвокати, които да зарежат всичко, за да пишат сонети, не влизат в този репертоар.

— Следователно?

— Следователно най-разумно щеше да бъде да забравя тази тема и да правя каквото ми се каже.

— Но вие сте постъпили другояче.

— Така е, и то не защото съм герой или глупак. Направих го, защото всеки път, щом видех онази нещастна жена, вдовицата на Марласка, нещо ме свиваше под лъжичката и чувствах, че вече не бих могъл да се погледна в огледалото, ако не си свърша работата, за която се предполагаше, че ми плащаха.

Той посочи жалкия и студен коптор, който му служеше за дом, и се изсмя.

— Повярвайте ми, ако бях знаел какво ще стане, щях да избера да се държа като страхливец и да не се деля от строя. Не мога да кажа, че в полицейското управление не ме предупредиха. След като адвокатът бе мъртъв и погребан, щеше да е най-подходящо да затворим тази страница и да насочим усилията си към преследване на изгладнели анархисти и гимназиални учители с подозрителна идеология.

— Като казахте погребан… Къде всъщност е погребан Диего Марласка?

— Мисля, че във фамилния пантеон на гробището Сан Хервасио, не много далече от къщата, където живее вдовицата. Мога ли да ви попитам на какво се дължи вашият интерес към тази работа? Не ми казвайте, че любопитството ви се е пробудило само от това, че живеете в къщата с кулата.

— Трудно е да се обясни.

— Ако искате един приятелски съвет, погледнете моята ситуация и си вземете поука. Оставете тая история на мира.

— На драго сърце бих го сторил. Проблемът е, че не ми се вярва историята да остави на мира мен.

Салвадор ме изгледа продължително и накрая кимна. Взе едно листче и написа някакъв номер.

— Това е телефонният номер на съседите от долния етаж. Добри хора са, пък и в цялата сграда само те имат телефон. На него можете да ме търсите или да ми оставяте съобщения. Питайте за Емилио. Ако имате нужда от помощ, не се колебайте да ми се обадите. И си отваряйте очите на четири. Жако изчезна от хоризонта преди много години, но все още има хора, които нямат интерес тази история да се разравя отново. Сто хиляди франка са си много пари.

Взех листчето с номера и го прибрах.

— Благодаря ви.

— Няма защо. В края на краищата, какво повече могат да ми направят?

— Случайно да имате някоя снимка на Диего Марласка? В цялата къща не намерих ни една негова фотография.

— Знам ли… Все някоя трябва да имам. Почакайте да проверя.

Салвадор отиде до едно бюро в ъгъла на стаята и измъкна оттам тенекиена кутия, пълна с разни книжа.

— Тук още пазя някои неща, свързани със случая… Виждате, че даже след толкова години не съм си взел поука. Ето, погледнете. Тази снимка ми я даде вдовицата.

Той ми подаде една стара портретна фотография. На нея се виждаше висок и представителен мъж на четирийсет и няколко години, който бе застанал на кадифен фон и се усмихваше в камерата на фотографа. Изгубих се в чистия му поглед, питайки се как е възможно зад него да се е криел онзи мрачен свят, който бях открил на страниците на „Lux Aeterna“.