Карлос Сафон - Играта на ангела

— Има ли някой вкъщи? — извиках отново аз.

Като не получих отговор, отидох чак до вратата на терасата и се подадох навън. Във всички посоки се простираше джунгла от покриви, кули, водохранилища, гръмоотводи и комини. Не бях успял да направя и една крачка на терасата, когато усетих допира на студен метал до тила си и чух металическото изщракване от запъването на ударника на револвера. Едничкото, което ми хрумна в тоя миг, бе да вдигна ръце и да се старая да остана напълно неподвижен.

— Казвам се Давид Мартин. Дадоха ми вашия адрес от полицейското управление. Исках да разговарям с вас във връзка с един случай, който сте разследвали, когато сте били на служба.

— Винаги ли нахълтвате така в чуждите къщи, без да почукате, господин Давид Мартин?

— Вратата беше отворена. Почуках, но навярно не сте ме чули. Мога ли вече да си сваля ръцете?

— Не съм ви казал да ги вдигате. За кой случай става дума?

— Смъртта на Диего Марласка. Аз държа под наем сградата, която е била последното му жилище. Къщата с кулата на улица „Фласадерс“.

Гласът се умълча. Револверът бе все така здраво притиснат в тила ми.

— Господин Салвадор? — обадих се аз.

— Обмислям дали няма да е най-добре да ви отнеса главата още ей сегичка.

— Не искате ли първо да чуете моята история?

Салвадор отпусна натиска на револвера. Чух как ударникът се освободи и бавно се обърнах. Рикардо Салвадор бе внушителна и мрачна фигура с посивели коси и светлосини очи, пронизващи като игли. Прецених, че навярно бе около петдесетте, но сигурно трудно биха се намерили мъже на половината на неговата възраст, които биха дръзнали да се изпречат на пътя му. Преглътнах с мъка. Салвадор свали оръжието и ми обърна гръб, отправяйки се към вътрешността на жилището.

— Извинете за посрещането — промърмори той.

Последвах го до мъничката кухня и се спрях на прага. Салвадор остави револвера върху мивката и запали печката с помощта на хартия. Извади една кутия с кафе и ме погледна въпросително.

— Не, благодаря.

— Това е единственото хубаво нещо, което имам, съветвам ви да го опитате — рече той.

— В такъв случай ще ви правя компания.

Салвадор щедро сипа две големи лъжици смляно кафе в кафеника, напълни го с вода от една кана и го сложи на огъня.

— Кой ви е говорил за мен?

— Преди няколко дена посетих госпожа Марласка, вдовицата. От нея чух за вас. Каза ми, че вие сте били единственият, който се е опитвал да разкрие истината, и че това ви е коствало службата ви.

— Предполагам, че би могло и така да се каже — отвърна той.

Забелязах, че щом споменах вдовицата, погледът му помръкна и се запитах какво ли се е случило между тях в онези злощастни дни.

— Как е тя? — попита. — Госпожа Марласка?

— Мисля, че й липсвате — осмелих се да кажа аз.

Салвадор кимна, суровото му изражение внезапно се бе смекчило.

— Отдавна не съм ходил да я видя.

— Тя смята, че я вините за това, което ви е сполетяло. Струва ми се, че ще се зарадва да ви види отново, макар и да е минало толкова време.

— Може би имате право. Може би трябва да я посетя…

— Можете ли да ми кажете какво се случи?

Салвадор кимна, възвърнал строгото си изражение.

— Какво искате да знаете?

— Вдовицата на господин Марласка ми обясни, че вие никога не сте приели версията, според която нейният съпруг сам е посегнал на живота си, и сте имали подозрения.

— Подозрения е бледа дума. Разказа ли ви някой как почина Марласка?

— Зная само, че смъртта му е била обявена за нещастен случай.

— Марласка бе умрял от удавяне. Или поне така твърдеше окончателният полицейски доклад.

— Как се бе удавил?

— Човек може да се удави само по един начин, но на това ще се върна по-късно. По-любопитното е къде се бе удавил.

— В морето?

Салвадор се усмихна. Усмивката му бе тъмна и горчива като кафето, което вече бе готово. Той го помириса.

— Сигурен ли сте, че искате да чуете тази история?

— През живота си не съм бил по-сигурен в каквото и да било.

Той ми подаде една чаша и ме изгледа преценяващо от глава до пети.

— Предполагам, че вече сте посетили оня кучи син Валера.

— Ако имате предвид съдружника на Марласка, той е починал. Аз разговарях с неговия син.

— Кучи син е и той, само дето не е така смел като баща си. Нямам представа какво ви е разправил, но сигурно не ви е казал, че двамата с общи усилия се погрижиха да бъда отстранен от полицията и да се превърна в един парий, който не може даже да проси милостиня.