Карлос Сафон - Играта на ангела

— Обуржоазяваме се, а, дон Басилио?

Някогашният ми началник сви рамене и показа с жест, че не отдава особено значение на новия декор, който го заобикаляше.

— Не се впечатлявайте от това.

— Недейте да скромничите, дон Басилио, че сега сте попаднали на перлата в короната. Е, вразумявате ли ги вече?

Дон Басилио измъкна вечния си червен молив и ми го показа, намигайки.

— Излизам с четири материала на седмица.

— Значи с два по-малко, отколкото в „Ла вос“.

— Дайте ми време, че тука имам някои експерти, които слагат препинателните знаци през куп за грош и си въобразяват, че „резюме“ е типично мезе от провинция Логроньо.

Въпреки думите му беше очевидно, че дон Басилио се чувстваше добре на новото си работно място; даже изглеждаше по-здрав от когато и да било.

— Само не ми казвайте, че сте дошли да търсите работа, защото съм напълно способен да ви дам такава — заплаши ме той.

— Благодаря ви, дон Басилио, но нали знаете, че вече, тъй да се каже, захвърлих расото? Журналистиката не е за мен.

— Кажете тогава с какво може да ви помогне старият мърморко.

— Търся сведения за един стар случай във връзка с една история, по която работя в момента. Става дума за смъртта на известен адвокат на име Марласка, Диего Марласка.

— За коя година говорим?

— Хиляда деветстотин и четвърта.

Дон Басилио въздъхна.

— Това е доста отдавна. Много вода е изтекла оттогава.

— Не чак толкова, че да отмие всичко — отбелязах аз.

Той сложи ръка на рамото ми и ми направи знак да го последвам в редакцията.

— Нямайте грижа, дошли сте на подходящото място. Тия добри хора пазят такъв архив, на който и Ватиканът би завидял. Ако тогава пресата е отразила нещо по случая, ще го намерим тук. Освен това началникът на архива е мой добър приятел. Предупреждавам ви обаче, че в сравнение с него аз съм благ като Снежанка. Не обръщайте внимание на свадливото му държане. Някъде дълбоко, дълбоко в себе си той е душа човек.

Последвах дон Басилио през обширен вестибюл с превъзходна дървена ламперия. От едната му страна се преминаваше към обла зала с голяма кръгла маса и серия портрети, от които ни наблюдаваха цяла плеяда велможи със сурови, навъсени лица.

— Това е залата на събора на магьосниците — обясни дон Басилио. — Тук се събират главните редактори с директора и заместник-директора, сиреч моя милост, и като добри рицари на кръглата маса се срещаме със Светия Граал всеки ден в седем вечерта.

— Впечатляващо.

— Почакайте, още нищо не сте видели — рече той, като ми смигна. — Я гледайте!

Дон Басилио застана под един от августейшите портрети и бутна дървения панел, който покриваше стената. Панелът поддаде със скърцане и пред нас се разкри таен коридор.

— Е, какво ще кажете, Мартин? И това е само един от многобройните тайни проходи на сградата. С такова оборудване не са разполагали даже и Борджиите.

Последвах го по коридора, докато стигнахме до една голяма читалня, оградена от стъклени витрини — хранилището на тайната библиотека на „Ла Вангуардия“. В дъното на стаята, под светлината на една лампа от зеленикаво стъкло, седеше мъж на средна възраст, който разглеждаше някакъв документ с лупа. Когато влязохме, той вдигна очи и ни хвърли такъв поглед, от който всеки малолетен или лесно впечатлителен посетител би се вкаменил на място.

— Представям ви дон Хосе Мария Бротонс, господар на подземния свят и началник на катакомбите на този свещен дом — обяви дон Басилио.

Без да изпуска лупата от ръка, Бротонс се задоволи да ме наблюдава с онези свои очи, които сякаш прогаряха дупки. Приближих се и му подадох ръка.

— Това е моят някогашен ученик Давид Мартин.

Бротонс стисна неохотно ръката ми и погледна дон Басилио.

— Този ли е писателят?

— Същият.

Началникът на архива кимна.

— Не му липсва смелост, щом си подава носа вън от къщи, след като така го бяха подредили във вестниците. Какво търси тук?

— Дошъл е да помоли за вашата помощ, благословия и съвет относно една тема от областта на специалните разследвания и документалната археология — обясни дон Басилио.

— А къде е кръвното жертвоприношение? — тросна се Бротонс.

— Жертвоприношение ли? — попитах аз, преглъщайки с мъка.

Бротонс ме погледна така, сякаш бях идиот.

— Коза, шиле, скопен петел в краен случай…

Загубих ума и дума. В продължение на един безкраен миг Бротонс се взираше в мен, без да мигне. После, когато вече усещах сърбежа от потта, която се стичаше по гърба ми, началникът на архива и дон Басилио избухнаха в смях. Оставих ги да се смеят с цяло гърло за моя сметка, докато останаха без дъх и им потекоха сълзи. Очевидно дон Басилио бе намерил сродна душа в лицето на новия си колега.