Карлос Сафон - Играта на ангела

— Изяснете ми едно нещо. Вие вяра ли търсите, или догма?

— Не можем да се задоволим само с това, хората да вярват. Те трябва да вярват именно в онова, в което ние искаме да вярват. И не бива да го оспорват, нито пък да слушат гласа на оногова, който би го оспорил. Догмата трябва да стане част от собствената идентичност. Всеки, който я поставя под съмнение, е наш враг. Той въплъщава злото и наше право и задължение е да му се противопоставим и да го унищожим. Това е единственият път на избавлението — да вярваш, за да оцелееш.

Въздъхнах и отклоних поглед, кимайки неохотно.

— Не ми изглеждате убеден, Мартин. Кажете ми какво мислите. Смятате ли, че се заблуждавам?

— Не зная. Смятам, че опростявате нещата по един опасен начин. Цялата ви реч напомня примитивен механизъм за пораждане и насочване на омраза.

— Прилагателното, което щяхте да използвате, не беше опасен , а отвратителен , но няма да ви държа сметка за това.

— Защо трябва да свеждаме вярата до акт на отхвърляне и сляпо подчинение? Нима не е възможно да вярваме в ценности, породени от приемане и разбирателство?

Тарторът се усмихна развеселен.

— Можем да вярваме в какво ли не, Мартин, в свободния пазар или във феята на зъбчетата. Можем даже да вярваме, че не вярваме в нищо — както правите вие, — а това е най-голямото лековерие. Имам ли право?

— Клиентът винаги има право. Кое е слабото място, което виждате в историята?

— Липсва ми един злодей. Повечето от нас, независимо дали си даваме сметка, или не, се определяме по-скоро чрез противопоставяне, отколкото чрез одобрение на някого или нещо. Другояче казано, по-лесно е да противодействаме, отколкото да действаме. Нищо не разпалва вярата и религиозното усърдие така, както един първокласен противник. И колкото по-неправдоподобен е, толкова по-добре.

— Мислех си, че този текст би изпълнявал ролята си по-добре, ако е абстрактен. Противникът в случая би бил невярващият, странникът, този, който е извън групата.

— Да, но аз бих предпочел да сте по-конкретен. Трудно е да се мрази една идея. Това изисква известна интелектуална дисциплина и наличието на нездрав, вманиачен ум — нещо, което не се среща твърде често. Далеч по-лесно е да мразим някого, когото можем да разпознаем и обвиним за всичко, което ни притеснява. Не е нужно да е отделна личност. Може да е нация, раса, група… каквото и да е.

Безупречният и ведър цинизъм на тартора бе прекален дори и за мен. Изсумтях отегчено.

— Не ми се правете сега на образцов гражданин, Мартин. На вас всъщност ви е все едно, а в тоя водевил имаме нужда от злодей. Това би трябвало да го знаете по-добре от всеки друг. Няма драма без конфликт.

— Какъв тип злодей би ви допаднал? Тиранин нашественик? Лъжлив пророк? Торбалан?

— Оставям на вас да изберете подходящия костюм. За мен всеки от обичайните заподозрени върши работа. Нашият злодей трябва да има следната функция: да ни позволява да приемем ролята на жертви и да провъзгласим нашето морално превъзходство. В него ще проектираме всичко, което сме неспособни да разпознаем в самите нас и което демонизираме в съответствие с личните си интереси. Това е основната аритметика на фарисейството. Вече ви казах, че трябва да четете Библията. Всички отговори, които търсите, се намират там.

— С това съм се захванал.

— Достатъчно е да убедите лицемера, че е свободен от всякакъв грях, за да започне да хвърля камъни — или бомби — с най-голямо въодушевление. И всъщност не е нужно кой знае какво усилие, защото на него му стигат съвсем нищожен стимул и алиби, за да бъде убеден. Не зная дали се изразявам достатъчно ясно.

— Изразявате се великолепно. Аргументите ви се отличават финеса на металургична пещ.

— Не мисля, че ми допада снизходителният ви тон, Мартин. Да не би да ви се струва, че всичко това не е на висотата на вашата нравствена или интелектуална непоквареност?

— Съвсем не — малодушно измънках аз.

— В такъв случай кое точно тревожи съвестта ви, приятелю мой?

— Обичайното съмнение. Не съм сигурен, че именно аз съм нихилистът, от когото се нуждаете.

— Никой не е. Нихилизмът е поза, а не доктрина. Пъхнете пламъка на една свещ под тестисите на някой нихилист и ще се убедите колко бързо ще съзре той светлината на битието. Не, вас ви тревожи нещо друго.

Вдигнах поглед и прибягнах до най-дръзкия тон, който бях способен да използвам, гледайки тартора в очите.

— Навярно ме тревожи това, че мога да разбера всичко, което казвате, но вътрешно не го чувствам.