Карлос Сафон - Играта на ангела

— Отидохте да я видите, нали? Онази жена, Кристина — рече тя, като избягваше погледа ми.

— Ех, тая Изабела, която така умее да чете по лицата…

— Кажете ми истината.

— Видях я само отдалече.

Изабела ме погледна предпазливо, сякаш се чудеше дали да ми каже нещо, което я глождеше отвътре, или да си замълчи.

— Обичате ли я? — попита тя накрая.

За миг се спогледахме безмълвно.

— Както знаеш, аз не умея да обичам никого. Егоист съм и това си е. Хайде да поговорим за нещо друго.

Тя кимна. Пликът, който се подаваше от джоба ми, привлече вниманието й.

— Вести от тартора?

— Месечната покана. Негово превъзходителство господин Андреас Корели има удоволствието да ме извика на среща утре в седем сутринта пред вратите на гробището Пуебло Нуево. Не можа да избере друго място!

— Смятате ли да отидете?

— А какво друго мога да направя?

— Можете още тая вечер да хванете някой влак и да се махнете завинаги.

— Днес ти си вторият човек, който ми предлага това. Да се махна оттук.

— Сигурно има някаква причина.

— А кой ще бъде твой водач и наставник в злочестините на литературата?

— Аз идвам с вас.

Усмихнах се и я хванах за ръката.

— С теб отивам и накрай света, Изабела.

Тя рязко издърпа ръката си и ме погледна обидено.

— Присмивате ми се!

— Изабела, ако някой ден ми хрумне да се присмивам на теб, ще си тегля куршума.

— Не говорете така. Не ми е приятно, когато казвате такива неща.

— Извинявай.

Моята помощничка се върна на бюрото си и потъна в едно от своите продължителни мълчания. Наблюдавах я как преглежда страниците, написани през деня, как нанася поправки и зачерква цели пасажи с писците, които й бях подарил.

— Не мога да се съсредоточа, когато ме гледате.

Станах и заобиколих бюрото й.

— В такъв случай те оставям да си продължиш работата, а след вечеря ще ми покажеш какво си написала.

— Не е готово. Трябва цялото да го поправя, да го препиша и…

— Никога не е готово, Изабела. Ще трябва полека-лека да свикнеш с това. Ще го прочетем заедно след вечеря.

— Утре.

Предадох се.

— Добре, утре.

Тя кимна и аз понечих да я оставя насаме със словата й. Тъкмо затварях вратата на галерията, когато чух гласа на Изабела да ме вика.

— Давид?

Спрях се мълчаливо от другата страна на вратата.

— Не е вярно. Не е вярно, че не умеете да обичате никого.

Оттеглих се в стаята си и затворих вратата. Легнах в кревата си, свит на кълбо, и затворих очи.

Тъкмо се бе зазорило, когато излязох от къщи. Тъмни облаци се влачеха над покривите и отнемаха цвета на улиците. Докато пресичах парка Сиудадела, видях как първите капки дъжд заплющяха по листата на дърветата и по пътя, вдигайки спирали прах от земята, сякаш бяха куршуми. Оттатък парка една гора от фабрики и кули бе избуяла чак до хоризонта, а саждите от нейните комини се разтваряха в този черен дъжд, който падаше от небето като катранени сълзи. Извървях неприветливата алея с кипарисите, която водеше до портите на Източното гробище; безброй пъти бях изминавал същия път с баща ми. Тарторът вече ме чакаше там. Видях го отдалече, застанал невъзмутимо под дъжда, точно под единия от големите каменни ангели, които вардеха главния вход на гробището. Беше облечен в черно и само очите му го отличаваха от стотиците статуи зад решетките на оградата. Дори не трепна, докато не се приближих съвсем, едва на няколко метра. Махнах му с ръка, понеже не се сещах какво друго да направя. Беше студено и вятърът носеше миризма на вар и сяра.

— Случайните посетители наивно вярват, че в тоя град времето винаги е слънчево и топло — рече тарторът. — Но аз казвам, че рано или късно древната душа на Барселона, тъмна и неспокойна, се отразява в небето.

— Трябваше да издавате туристически пътеводители вместо религиозни текстове — подхвърлих аз.

— То е горе-долу същото. Е, как преминаха тия дни на мир и спокойствие? Напредна ли работата? Имате ли добри новини за мен?

Извадих от сакото си един вързоп страници и му ги подадох. Влязохме в гробището, търсейки място, където да се подслоним от дъжда. Тарторът избра един стар мавзолей с купол, поддържан от мраморни колони и заобиколен от ангели с изострени лица и прекомерно дълги пръсти. Седнахме на една студена каменна пейка. Тарторът ми отправи една от своите хищни усмивки и ми намигна, а жълтите му, блестящи зеници се свиха до черни точки, в които можех да видя отразено собственото си лице — бледо и видимо тревожно.