Сузана Куин - Стъклени гейши

- Благодаря за предложението - отвърна Стеф. - Но в момента нямам пари дори за наема.

- Намери си добър клиент и той ще плати - рече Амир. -Аз продавам на повечето от момичетата, които работят тук. Имам предвид „Грийнграс“, „Джейнс“ и стриптийз баровете. В повечето случаи плащат клиентите им.

- Често ли обикаляш из „Ропонги“?

- Всяка вечер.

- Случайно да си срещал момиче на име Анабел?

- Анабел? Разбира се. Доскоро работеше тук. - Амир вдигна ръка и стисна ноздрите си с два пръста.

- Наистина ли? - приведе се напред Стеф. - А случайно да знаеш къде е в момента?

- Не съм я виждал от доста време. При последната ни среща беше в компанията на лоши хора. Якудза, местните гангстери.

- Лоши хора? - изтръпна Стеф. - Но тя все още е в „Ропонги“, нали?

- Предполагам, ако говорим за едно и също момиче. Беше много навътре в пиенето и дрогата.

Стеф си спомни за сладкото и скромно девойче, което рисуваше сърца по тетрадките си и изпращаше ръчно направени картички за рождените дни на приятелките си.

- Мисля, че става въпрос за друго момиче - тръсна глава тя. - Анабел не беше такава.

- Провери в „Джейнс“. За последен път я видях в „Холивуд“, но може би вече работи за „Джейнс“.

- Наистина ли? Там работи друга моя приятелка, казва се Джулия. Би трябвало да ми каже за Анабел, ако е била там.

Да, ама Джулия явно не изгаря от желание да говори за клуба си. Може би се страхува от конкуренция и е отблъснала и Анабел.

- Австралийката Джулия?

- Не, тя е англичанка.

- Мислех си, че е австралийка. Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ? Успя ли вече да опиташ кристали? Аз предлагам качествена стока, питай когото пожелаеш.

- Благодаря, добре съм.

- Мога да ти отпусна и кредит. Правя го с много момичета. А можеш да плащаш и по другия начин. Куп мъже са готови да дават добри пари за компанията на красиви мацета. Хубави, чисти... Ако искаш, мога да те свържа.

- Не, благодаря.

- Както желаеш - сви рамене Амир и погледна ролекса си. - В такъв случай е по-добре да тръгвам. - Чашата пред него все още беше наполовина пълна. - Пак ще се видим. Стеф беше, нали?

- Да, ще се видим.

Нощта се оказа дълга и трудна. В полунощ в клуба нахлуха няколко групи празнуващи мъже и Стеф удари няколко питиета с тях. Най-накрая, към един часа, се появи и господин Ямамото. Хиро изпрати Стеф да седне при него, въпреки че останалите момичета се нацупиха. На лицето й неволно изгря победоносна усмивка.

Този път действаше както трябва. Наливаше напитките бавно и внимателно, като контролираше всяко свое движение - точно както я бяха научили на чаената церемония. Пренебрегвайки студените погледи на колежките си, тя оставяше чашата точно в средата на подложката, а бутилката с уиски винаги беше с лице към клиента.

Ямамото сан изглеждаше доволен от старанието и прецизността, с които го обслужваше Стеф. В един момент дори обеща, че следващия път отново ще поиска тя да бъде на масата. Но за телефона на Анабел не отстъпи въпреки молбите на Стеф. Единственото, което отговаряше, беше „следващия път“ или „може би“.

След работа Частити и Кристияна демонстрираха още по-недвусмислено отношението си към нея. Тя дори няма собствени дрехи... Няма начин да стане добра компаньонка тук... Защо Мама изобщо я е наела? Кой харесва момичета с толкова много белези?

Стеф се преоблече и понечи да си вземе чантата от гардеробчето, но момичетата се струпаха пред нея с очевидната цел да й попречат. Тя не се поколеба да ги разблъска, но остана с много неприятно чувство от тяхната неприязън.

Не я зарадва дори фактът, че името й се появи на челно място в списъка с бонусите, а увереността й, че ще получи редовно място веднага след завръщането на Мама, нарасна значително.

Освободи се от работа в три сутринта и пое нагоре по тесните улички на „Ропонги“. Крачеше бавно и леко се олюляваше - като всяка жена, която порядъчно си е пийнала и цяла нощ е била на високи токчета. Мина покрай един суши ресторант, чиито витрини бяха украсени с ярки реклами. Мерна й се познато лице.

Джулия. Поколеба се за миг, опасявайки се от поредното ледено посрещане, после почука по стъклото. Джулия се обърна. В ръката си държеше пръчици за хранене и седеше с неестествено изправен гръб до някакъв дебел, надхвърлил четирийсет западняк без вежди. Изглеждаше крехка и дори кльощава.

Въпреки че не получи покана, Стеф решително блъсна стъклената врата. В хладилната витрина пред нея се виждаха няколко големи парчета прясна риба, леко изсъхнали по краищата. На съседния тезгях стоеше як японец с голям сатър в ръце, който методично режеше рибата пред себе си на големи сашими. Джулия и кавалерът й седяха на бара. Оказа се, че са единствените клиенти в ресторанта.