Сузана Куин - Стъклени гейши

- Къде са се оженили?

- Изобщо не са се женили. Мама би се съгласила, но той никога не й предложи. Трябва да добавя, че не беше и необходимо, защото те живееха като съпрузи. Тя правеше всичко за него, роди му дъщеря, носеше пари в семейството... Беше като омагьосана от него. Тук трябва да ви напомня, че японките по принцип са работливи и верни.

Ако бяха женени, може би щяха да бъдат заедно и до днес. Не знам. Той не беше добър човек. Целта му беше да вземе каквото може от една страна, която беше на колене. Купуваше клубове, ресторанти и още какво ли не. Натрупа много пари, но през цялото това време майка ми продължаваше да работи. - Мама облегна лакти на масата и подхвърли: - Ще повикате ли келнера?

- Разбира се - кимна Джордж и понечи да се обърне, но пред масата изневиделица се появи човек от обслужващия персонал, който размени с Мама няколко думи на японски.

Миг по-късно на масата кацна дълга сламка в златна чинийка. Мама я пусна в чашата си и се наведе да отпие.

- Така е по-лесно - поясни тя, преглътна и продължи разказа си: - Може би не всички чужденци са лоши. Може би лоши са само мъжете. Доскоро не мислех така, но... Вече не знам. Майка ми отдаде живота си на този човек, но в един момент той си намери по-младо гадже и просто ни заряза.

Мама затвори очи. Лакътят й се плъзна по масата и Джордж се наведе да отмести чашата й. Бележникът му падна на пода и това предизвика осъдителни погледи от страна на клиенти и персонал.

- Мисля, че е време да си починете, Мама.

- Не, добре съм. Да продължаваме.

Джордж погледна в краката си. Бележникът лежеше на пода с разтворени страници. Много от тях все още бяха празни. Погледна Мама. Лицето й беше посивяло, с провиснала кожа. Клепачите й примигваха с видимо усилие.

- За тази вечер достатъчно, Мама - обяви той.

- Не, Джордж сан - възрази с изненадващо ясен глас възрастната жена. - Нали трябваше да говорим за баните...

- Не. Ще ви изпратя до вкъщи.

- Трябва да съм на работа в клуба - поклати глава тя.

Джордж се огледа за келнер, после вдигна ръка и преплете пръсти - както го беше направила Мама в хотел „Парк Хаят“.

- Това не е добра идея - отсече той. - Най-добре е да ви закарам у дома.

Когато Стеф се появи пред кафе „Алмонд“, отпред се бяха струпали десетина европейски момичета, които оглеждаха подканящо минувачите. Самата тя бе изрисувала веждите си толкова ярко, че приличаха на татуировки. Бузите й бяха покрити с руж, на устните й имаше дебел слой червило. С всичко това, плюс яркосинята рокля на Мама, определено приличаше на 40-годишна мръсница. Липсваха й само тежкият аромат на „Шанел №5“ и марковата ръчна чанта, пълна със салфетки и ментови бонбони.

Дневникът на Анабел бе останал в квартирата, скрит на дъното на раницата й. Чаената церемония с госпожа Кимоно беше отнела почти целия следобед и това я бе принудило отново да бърза, за да се подготви за вечерта.

Стеф застана на ъгъла и зачака. Европейките наоколо постепенно намаляваха, приемайки поканите на възрастни мъже с костюми, които ги качваха в таксита или луксозни беемвета, управлявани от шофьори.

Стана седем.

На отсрещния тротоар американец с бръсната глава се разкрещя на някаква масажистка и хората се обърнаха да гледат. Момичето стоеше с наведена глава, увило около себе си полите на дълго палто, наподобяващо спален чувал. В крайна сметка американецът си тръгна и то отново вдигна глава.

- Масаж - подвикна с неуверен глас то на някакъв минувач, който не му обърна внимание.

На улицата се появи тъмносиньо беемве. До шофьора седеше японец с изправен гръб, който бавно огледа Стеф, но когато срещна погледа й, каза нещо на шофьора и колата увеличи скоростта си.

Тя продължи да чака. Два часа по-късно усети как потта навлажнява подмишниците на тясната рокля. Остана с неприятното чувство, че мъжът в колата беше Кен. Не всички обичат белезите. В случай че и Кен се окажеше сред тях, положението й ставаше доста тежко.

Някакво кльощаво момиче се облегна до нея, само на крачка от витрината на кафе „Алмонд“. Изглеждаше най-много на осемнайсет, но дърпаше от цигарата си като заклета пушачка.

- Това ли е единственото кафе „Алмонд“ в „Ропонги“? -попита я Стеф.

- Защо, чакаш ли някого?

- Ами нещо такова.

- В такъв случай отговорът ми е да - кимна момичето. Ангелското й лице беше обградено от дълга мека пясъчно-руса коса, но гласът й беше дрезгав като на жена, която редовно злоупотребява с хероин. - По-надолу има още едно, но никой не си определя среща пред него. Хей, Амир! -размаха ръце тя към някакъв мъж със сбръчкано лице, торбести дънки и тениска на „Армани“, който приличаше на арабин.