Лия Флеминг - Пощенската картичка

Тя премина през всички първоначални интервюта и тестове, за разлика от много други, и на следващия ден подписа официалния документ за опазване на държавна тайна. Едва тогава научи какво всъщност се крие зад тези тайни мисии.

Сега мускулите я боляха, но бяха по-силни и по-стегнати. Не беше особено добра в курса по предаване на радиосъобщения, но се научи как да кодира и декодира тайните послания, да работи с оръжия, да се слива с тълпата и да убягва на преследвачите си, когато се упражняваха на улицата. Изучаваше картите и се опитваше да си спомни всички места, които бе посещавала преди войната. Да бъде невидим и да не привлича внимание към себе си, е от решаващо значение за куриера, за да оцелее. А да наблюдава и да забелязва и най-малките промени наоколо, е умение, от което зависят оцеляването и свободата му.

Една жена, която обикаля сама по някаква работа, бе по-малко вероятно да бъде спряна и разпитана от млад мъж в донаборна възраст. До това заключение бяха стигнали властите и с неохота бяха дали възможност на жените да участват в тази опасна мисия. В нейната тренировъчна група имаше жени, говорещи френски като роден език, различни по възраст и типаж. Оценяваха ги и ги разпределяха на всеки етап от обучението. Тя свикна с усещането, че ги наблюдават за всяко малко нарушение, което можеше да ги издаде, дори за това как оставят празната си чиния - по френски или по английски маниер. Да не поглеждат надясно, наляво и пак надясно при пресичане на пътя, а в обратния ред, защото автомобилите се движат от другата страна. Трябваше да се превърне в нова личност: бавачка, която търси работа на път за Брюксел.

Имаше толкова много за учене и толкова малко време, за да усъвършенстват всеки детайл от облеклото и прическата й. Махнаха зъбните й пломби и ги замениха с такива, каквито правят на континента. Дрехите, които носеше, трябваше да бъдат от подходящи платове и марки. Дори шевовете трябваше да са оригинални. Бельото на куриерите идваше от чужбина или го вземаха от белгийските бежанци. Не оставяха нищо на случайността.

Кали отговаряше за безопасното предаване на важни кодирани съобщения и информация. Ако откриеха оръжия или инструкции в нея, това означаваше моментална смърт, и то ако имаше късмет, или пътуване до затвора и килията за изтезания. Трябваше да стане добра актриса като майка си, а дори и по-добра. Едно подхлъзване, един неуспех да усвои всички нови инструкции, тактики за бягство и тестове за вземане на правилни решения и тя щеше да се върне в Далраднор или да бъде изпратена на Западните острови 52, за да седи в някоя канцелария до края на войната и да пази тайната на обучението си. Вече сякаш живееше в два свята.

Колкото и да обожаваше сина си и дома си, те трябваше да минат на заден план в момента, след дълга. Те бяха това, за което се бореше. Дезмънд трябваше да расте в свобода и мир и ако тя можеше да помогне този ден да настъпи по-скоро, тогава жертвата й щеше да си е струвала. „Ще се справя, без значение какви усилия ще се наложи да положа“, помисли си Кали. Надяваше се някой ден мис Коркоран и училището й да се гордеят с нея и с дейността й на пионер.

Най-лошата част от обучението бе в Арисейг, в Северозападна Шотландия. Тук те преминаха курс по оцеляване, катериха се по стръмни скали, водиха суров живот, убиваха всичко, което ставаше за ядене, бягаха от преследвачи с кучета. Мнозина бяха повикани, но малцина бяха избрани. Целта на всичко това бе да им даде някакъв шанс за оцеляване, ако се случеше най-лошото. Кали се научи как да зашемети мъж, как да стреля, за да убие, да се пребори и да наръга с нож противника си, ако бъде нападната. Фий забеляза синините по пръстите и ръцете й след края на курса, изгледа я подозрително, но не попита нищо.

Само ако можеше да каже на майка си поне мъничко за тази мисия, но се страхуваше да не изпусне нещо, което не бива. Щеше да дойде момент, в който може би трябваше да напише завещанието си и да подготви куп весели пощенски картички, които да бъдат изпращани от нейно име. Беше увила подаръци за Дезмънд за Коледа, в случай че не може да се прибере, за да му ги даде лично. Това беше най-лошата част и тя се опита да не се разплаче при мисълта, че няма да види личицето му на сутринта на Коледа. Беше й трудно да продължи, но нямаше връщане назад, особено когато се замислеше за Феран, който навярно бе в опасност.

Беше стигнала толкова далеч, но прикритието й не бе достатъчно добре измислено, а часовникът тиктакаше. Тя трябваше да стане Марта, да си спомни как тя правеше нещата и как говореше; онези малки фрази, които бяха характерни за бавачката й. Един ден щяха да дойдат за нея и тя трябваше да ги последва, да си тръгне безшумно. Това правеше всяка секунда от посещенията й в Далраднор толкова ценна. Кали се опита да отведе Дезмънд сам на пикник, без Джеси, за да се повозят на файтон, но той искаше да дойдат и приятелчетата му и се ядоса. Четеше му приказки и го увиваше в хавлия след баня, притискаше го до гърдите си и му пееше „Песента за небесната лодка“. Лети, хубава лодке, като птица размахай криле... над морето... за да стигнеш до небето...