Лия Флеминг - Пощенската картичка

След малко Кали продължи:

- Трябва да простиш на баща си, че се е опитвал да заличи мъката си с гуляи. Алкохолът е утеха за самотните и опечалените, бавно самоубийство за хора, потънали в отчаяние. Не всички можем да бъдем силни и праволинейни, Мелиса. Знам, че ти е причинил дълбока болка с отсъствието си. Това, което понякога родителите забравят, е, че най-важният дар, който можем да дадем на децата си, е времето, което прекарваме заедно, времето да ги изслушаме. Ужасно разочаровах сина си по толкова много начини... Приютът „Котслоу“ ми даде причина да ставам сутрин от леглото. Любовта и верността на няколко наранени и безмълвни животни бяха моята награда, а сега това, че те виждам и в теб откривам частица от Дезмънд и Феран, е много повече, отколкото някога съм се надявала да получа в живота си. Не се страхувай да отвориш сърцето си за любовта. Тя е това, което ни помага да се превърнем в най-добрите версии на самите себе си.

Мел не спа много след това предупреждение. Беше й трудно да признае страховете си. Държеше на Марк повече, отколкото й се искаше да признае. Последните месеци бяха самотни и пусти без него. И все пак, реши тя, грешките са като предупредителни знаци и следващия път щеше да бъде по-внимателна към партньора си. Откри, че си тананика старата народна песен „Знам къде отивам“. „Ако само знаех къде отивам след всичко това“, въздъхна тя.

Чу микробуса, който пристигаше на църковния паркинг. Беше облякла новата си рокля и се огледа в огледалото на импровизираната съблекалня сред расата в църковния вестиарий. Роклята беше от тъмнолилаво кадифе, без презрамки, с плътно елече и с болеро с дълъг ръкав, с панделка по краищата. На шията си носеше наниз от перли, който Кали бе взела от вещите на Фийби. В кутията имаше и перлени обеци с капковидна форма. Чувстваше се бляскава, сякаш беше Мария Калас и й предстоеше да пее в Ла Скала, вълнуваше се по онзи специален начин, както винаги преди изпълнение. Време бе да пожелае на останалите музиканти toi, toi, toi - фразата за късмет, която си казваха един на друг преди излизане на сцената. Може и да не беше „Ковънт Гардън“, но Мел имаше чувството, че това е най-важният рецитал в живота й досега.

Стана й леко на душата, като видя църквата толкова пълна. Кали се усмихна със задоволство. Най-видните представители на окръга се бяха наконтили за концерта в най-хубавите си дрехи. Радваше се, че е избрала да облече дълга черна пола и кадифено сако и че е прибрала в прическа изтънялата си коса. Както и че се бе напъхала в обувки с високи токове. Стрелкаше поглед към вратата за всеки случай.

Концертът започна навреме със струнен квартет, чиято музика се извиси до тавана. Имаше красиво изпълнение на флейта и след това Мелиса тръгна към стъпалата на олтара, великолепна и величествена, толкова смайваща и красива.

Когато гласът й се извиси, Кали беше изумена от богатството на нюансите му Хората в публиката се спогледаха, изненадани от тази сила и контрол. Кали не беше експерт, но дори и тя разбираше, че това момиче е бъдеща звезда. „И като си помисля, че е дете на моето дете, че е наследила тази дарба от нас...“

Мелиса се огледа из залата с усмивка.

- В чест на шотландските ми предци избрах да изпея мелодия от Робърт Бърнс: „О, любовта ми е като червена, червена роза.“

Как бе възможно целият този талант да се роди от такава любов и загуба, от Фийби, Артър, Феран, Дезмънд, от целия хаос на техните раздели? Това наистина бе едно ново начало. Момичето донесе отново такава радост, гордост и смисъл в живота й. Кали се надяваше да успее да й върне услугата по някакъв начин. След гръмките ръкопляскания Мелиса поде „Овчарската песен“ от „Песни от Оверн“ 16. Кали бръкна в джоба си за кърпичка, докато с просълзени очи оглеждаше публиката - млади и стари, всички събрани заедно от любовта към музиката.

Откакто бе получила писмото с предложението за продажба на Далраднор Лодж, почти не бе спала. Беше се заклела никога да не се връща там без Дезмънд. Звучеше логично да се постарае да осигури подслон тук на своите животни, но хората от фонда знаеха, че договорът за наем на фермата изтича. Беше само въпрос на време положението да се промени.

Продажбата щеше да реши всичките им проблеми. И все пак... Но не, сега не беше моментът да се тревожи за бъдещето.

Само едно нещо липсваше. Кали огледа лицата на хората в търсене на някого и накрая забеляза висок млад мъж, покрит със снежинки, да се промъква през вратата, без да откъсва очи от Мелиса. „Изглежда обещаващо“, усмихна се доволно Кали. Поканата в последната минута, която бе помолила Вера да отправи, явно бе свършила работа... Всеки заслужава втори шанс в живота. Само ако можеше да бъде сигурна, че решенията, които ще вземе оттук нататък, ще са правилни както за доброто на убежището, така и на всички, които обича...