Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Тя никога не е казала и дума за подвизите си. Никой не може да я накара да говори за миналото си, но Мадж веднъж се изпусна, че е била в концентрационен лагер. Мисля, че е прекрасна жена.

Мел се чувстваше странно в старинната къща - дъските по пода скърцаха, когато стъпваше по тях, прозорците тракаха от вятъра и дълбоката тишина нарушаваха само звуците на нощта отвън. Нямаше шумни сирени и движение по улиците. Разгледа гостната с ниския таван с открити греди, с къта край камината и снимките по стените. Беше й трудно да открие следи за тази нова Каролайн. Тя явно не беше такава, за каквато я бе мислила. Очевидно обичаше да чете, ако се съдеше по многото книги на лавиците. Вкусът й за музика бе старомоден: няколко класики, но основно оркестри от четиридесетте. Имаше снимки на коне, магарета и хора, които Мел нямаше откъде да познава. Камината беше затрупана с прашни награди от конни състезания и сертификати отпреди години. Имаше снимка в сребриста рамка на две жени, които говореха с младата принцеса Ан 15. Това беше стая, която не се използваше. Кали сякаш живееше само в кухнята и конюшните. Това натъжи Мел. Виждаше следи от живота на една жена, която вдъхваше надежда на другите хора, но не си позволяваше да се отпусне и да намери утеха за себе си. „Как ли ще реагира на посещението ми утре? Дали ще ме отпрати, или ще ми се зарадва?“ Изведнъж Мел осъзна, че за нея е особено важно, когато се срещне с Кали, двете да усетят, че са свързани.

14Мулион - вертикален разделител на прозорец, който е неразделна част от касата му. Изработван е най-често от дърво, камък или метал в зависимост от основния материал на прозореца. - б. р.

15Принцеса Ан (Ан Елизабет Алис Луис, 1950 г) - единствената дъщеря и второ дете (след принц Чарлз) на кралица Елизабет II и принц Филип. - б. пр.

Лежането в болнично легло бе досадна работа. Кали се притесняваше за „децата“ си и дали Вера и Роджър са намерили пари, за да помогнат на фермата. Беше чудесно от тяхна страна, че й се притекоха на помощ, но тя не искаше да бъде в тежест никому. Дали тръбите се бяха пукнали? Чувстваше се уморена и изнервена от системите, които бяха закачени за ръцете й, от всички тези бипкащи и писукащи машинки наоколо. Опитваше се да прояви интерес към отделението, пълно с кашлящи и подсмърчащи старци, но това място бе доста отдалечено, за да има някакви редовни посещения, и колкото по-бързо се прибереше вкъщи, толкова по-добре.

Лекарите и медицинските сестри пърхаха покрай леглото й и спираха само за да й зададат безочливи въпроси за телесните й функции. Тя знаеше точно защо е припаднала.

- Бях преуморена, не ям достатъчно от известно време и в къщата е студено - обясни на онези от лекарите, които благоволиха да я изслушат. Това, което не им каза, беше, че всички тези икономии и спестявания са в името на добра кауза и ако те смятат, че могат да я оставят под стъкления похлупак на някой старчески дом с надуто до дупка парно, много бъркат. По-скоро щеше да припадне от работа, отколкото да я споходи такъв край. Никога нямаше да свикне с живот сред други старци. Нужна й бе само малко помощ в къщата и за конюшнята, но без никакъв доход тя беше последният оцелял войник, който бе обречен да загуби битката. Нещата вече не бяха никак прости, помисли си тя, особено с адвоката, който й дишаше във врата и възнамеряваше да продаде имота.

Погледът й се спря на една млада жена, която беше застанала до вратата на отделението и говореше със сестрата, а тя тъкмо сочеше към нея. Момичето с огряна от слънцето коса беше високо и стройно, усмихна й се и се насочи към нея. В ръцете си носеше букет от яркооранжеви и розови маргаритки. В походката й имаше нещо, което накара сърцето на Кали да трепне.

- Мис Рослин? - попита тя, после замълча и я изгледа внимателно. - Позната още като Каролайн Лойд-Джоунс?

- Кой пита? - отвърна Кали, потрепваща от вълнение, примесено със страх, защото долови австралийския акцент на посетителката си.

Момичето се огледа за свободен стол и седна.

- Казвам се Мелиса Александра Бойд от Аделаида. - Спря, сякаш се колебаеше дали да продължи. - Баща ми беше Лю Бойд. Дезмънд Луи Лайънел Бойд, или Лойд-Джоунс, както наскоро разбрах. Права ли съм да мисля, че това е синът ви?

Кали извърна глава, за да прикрие как й подействаха тези имена.

- Той тук ли е?

- За съжаление, физически не, но може би духом - да. Последното му желание беше да разбера кой му я е пратил.

Подаде й стара пощенска картичка, която Кали познаваше твърде добре.