Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Какво ще правим с убежището?

- Спри веднага. Отдаде сърцето и душата си на това място през годините, сега е време за разнообразие да получиш нещо, така че млъкни и си пий чая. Трябва да имаш вяра. Всичко ще бъде наред.

Кали бе изтощена от пътуването, а сега и тази изненада с преобразяването на дома й. Отпусна се в стария си уиндзорски стол и огледа помещението. Всичко беше същото, но различно, лъснато, подредено. Бог знае как щеше да намира нещата си сега, но всичко изглеждаше приветливо и свежо, едно ново начало в много отношения. Това обаче не решаваше проблема с фонда. Как щяха да оцелеят още една зима и къде щяха да отидат след това?

Едва тогава забеляза писмото от Мелиса, което я чакаше, и тя се протегна за очилата.

Реших, че може би ще искаш да прочетеш приложените тук неща. Дадоха ми

картичката, след като баща ми почина. Дезмънд Луи настоя да разбера кой я е

изпратил. Предположих, че би искала дая видиш отново...

Кали вдигна старата картичка на село Далраднор, онази, която бе пратила на сина си в Австралия преди толкова много години. Как, за бога, бе оцеляла? Загледа се в пожълтелия образ с изумление, спомените я заляха - колко развълнувана бе, когато прекосяваше света, за да намери сина си. Остави я внимателно встрани и посегна към писмото на Дезмънд.

„Скъпа Мел...“ Кали спираше след всяко изречение, опитваше се да си го представи, да чуе гласа му... „Сякаш надничах през дупка във висока стена към градина, пълна с красиви цветя.“ Думите му я просълзиха. Дали помнеше градината на Далраднор? О, защо, защо никога не се бяха срещнали отново? Притисна писмото му до сърцето си.

Къщата утихна. Кали се радваше, че ще остане насаме с мислите си. Толкова много неща се бяха случили през последните седмици - събития, които преобърнаха живота й с главата надолу

Прочете последните думи на сина си към дъщеря му и усети как я изпълва тъга. Бе изгубил всеки спомен за нея и все пак миризмата на рози му напомняше за нещо или някого. Разплака се, спомнила си пейката в розовата градина, където му бе пяла старата „Песен за небесната лодка“ и той й бе казал „Изпей я отново, мамо“.

И Дезмънд бе страдал от същата слабост към алкохола като нея, беше се опитвал да се пребори с демоните си чрез упоритата работа и успеха, но загубата на любимата му жена, Сандра, го бе дръпнала назад - нещо, което тя отлично разбираше. Колко много си приличаха двамата. Как би искала да го опознае по-добре. Дали бе изпратил дъщеря си, за да я намери, да обикаля на сляпо в чужда държава, с надеждата да се помири с майка си?

Само ако можеше да върне времето назад и да не се записва в армията, само ако бе упорствала да си го върне обратно, само ако... ако... ако.

Кали се втренчи в огъня и поклати глава. „Миналото си е минало, настоящето е настояще. Бъди благодарна за втория шанс да се реваншираш“, въздъхна тя. Може би имаше някакъв по-дълбок смисъл в тяхната прекрасна среща. Нямаше търпение да види отново Мелиса.

- Какво ми става? - Мел се караше на глас сама на себе си в колата. - Откакто напуснах Лондон, съм вкисната...

„Просто съм уморена“, тросна си се тя мислено, защото не беше в настроение за вътрешни спорове.

„Значи заряза Марк, както зарязваше всички други преди. Той се задържа по-дълго, отколкото повечето, но къде все пак сбърка?“

„Не, никъде. И това е проблемът. Той упорито искаше да участва в живота ми и в издирването, а аз просто трябваше да направя нещата по моя си начин.“

„И сега ти се иска да не го беше правила. Позвъни му, каза сърцето й. Извини му се, преди някоя друга хубавица да го е грабнала.“

„О, млъкни, извика тя в главата си. Марк е свободен да поеме по пътя си, а аз съм свободна да тръгна по своя.“

Погледна на задната седалка с надеждата, че не е забравила някой от документите на адвокатите. Мел им беше изпратила адреса на Каролайн. Техният отговор й беше дал много храна за размисъл, но тя не искаше да разстройва баба си, поне засега.

Специалният рецитал за Нова година изискваше някои приготовления в последната минута. Щеше да представлява галавечеря в абатството с вино и храна. Претъпканата църква щеше да помогне на фонда към фермата. Музикантите и певците, все нейни приятели, идваха само срещу поемане на разходите. Мел бе уредила и уникален квартет. Анджи щеше да изнесе соло на флейта и щеше да й акомпанира за нейното изпълнение.

Мел все още се чудеше дали бе намерила Каролайн случайно, или някоя съдбовна ръка й бе помагала през цялото време. Как бе възможно баба й и дядо й, Джеси и Джим, умишлено да са държали Лю в неведение за рождената му майка? Накарали са го да избира. Никой не го бе принудил да се върне в Англия и това бе разбило сърцето на майка му, бе предизвикало разрив между Кали и Фийби, който бе продължил до края на живота на възрастната жена. Колко тъжно.