Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Мили боже. Пазил я е през всичките тези години?

- Не точно. Това е дълга история, но тя ме подтикна да се впусна в едно нелесно пътуване. Трудно ви... Трудно те намерих.

Момичето се усмихна и Кали видя очите на собствената си майка, взиращи се в нея от младежкото лице.

Не можа да се усмихне и откри, че плаче.

- Дезмънд е мъртъв?

- Да, съжалявам.

Момичето протегна ръка и Кали я хвана като удавник, сграбчващ спасителния пояс.

- Значи не ме е забравил? Писах много пъти, но никой не отговори.

- Не знам нищо за това, но татко ми остави тези неща, за да разбера каквото мога за миналото му - отвърна тя и извади папката с картичките, с медала на Феран, снимката на Примроуз Макалистър и онази, която бе взела от Нета - на Джеси Бойд с Дезмънд. Кали никога не я бе виждала преди. Изведнъж апаратът до нея започна да писука и една медицинска сестра дотича, за да я провери.

- Не трябва да я разстройвате, в противен случай ще ви помоля да напуснете - предупреди сестрата.

- Не, тя трябва да остане. Това е моята внучка. - Кали погледна Мел, не можеше да повярва, че е казала тези думи. - Наистина ли си дъщеря на Дезмънд?

- Да.

Настъпи мълчание, двете се взираха една в друга и в един миг се откриха, миг, който не можеше да се сравни с никой друг.

- И дойде чак дотук, за да ме намериш?

- Всъщност само от Лондон. В момента съм студентка там, но те мислят, че съм дошла едва ли не от другия край на света - прошепна Мел. Разказа й как бе познала името й в списанието. - Слава богу, че Фийби Фей ти е дала толкова необичайно второ име.

- Не мога да повярвам, че това се случва. Няма да бързаш да си ходиш, нали? - Кали видя, че сестрата поглежда към Мелиса. - Нека остане. Имаме толкова много да си казваме.

- Само още пет минути...

- Разкажи ми за баща си, за майка си. Как копнеех да науча нещо за сина си... - Кали осъзна, че се унася още докато момичето говореше.

Когато отново се събуди, стаята бе празна. Кали си спомни съня, красивото момиче с огряна от слънцето коса и весел розов шал, което й бе донесло новини за Дезмънд и й бе дало надежда. „Сигурно е блаженият сън на една умираща жена“, помисли си тя, но тогава видя купа с ярки маргаритки върху шкафа до леглото си.

- Знаете ли дали съм имала посетител? - попита тя една санитарка.

- Наистина имахте и тя ви върна обратно в земята на живите. Казахте, че е внучката ви от Австралия.

- Да, така беше, така - каза Кали. - Значи може би все още има надежда за мен.

Кали не можа да повярва колко променена бе къщата, когато се върна от болницата с колата на Вера. Сякаш някой бе махнал с магическа пръчка и бе почистил кухнята. Старата печка светеше, а когато надникна в дневната, видя голяма коледна елха със светлини и огън в камината.

- Кой е направил това? - попита приятелката си с изненада.

- О, не бях само аз, а Мелиса и някои нейни приятели. Дойде миналия уикенд и почисти мястото, а помощниците й освежиха стаята с нова боя.

- Но аз не мога да им се отплатя, а и горивото... - Кали усети, че й прималява от тази проява на доброта.

- Не се притеснявай. Това е само малък жест на благодарност от фонда, за да се справиш през зимата. Ти никога не си вземала и стотинка от даренията за себе си. Време е да го сториш. А и лекарят нареди някой да ти помага. Оставихме те прекалено дълго да се мъчиш сама, така че сега трябва малко да се отдръпнеш от работата...

- Не разбирам как... - Кали бе все още смаяна от освежаването на дома си.

- Мелиса ще ти обясни, когато дойде през уикенда. Искаше й се да ти даде възможност да привикнеш отново с обстановката. Има и някои идеи за набиране на средства. Ще организира специален рецитал с колегите си. Ще пеят в абатството. Какво мислиш за това?

- Къде е тя? След първия път не ме посети повече.

- Има писмо за теб над камината. Убедих я да дойде тук по Коледа. Трябва да покажем на младата австралийка какво представлява истинската английска Коледа.

- Но горният етаж не е подход...

- Просто хвърли един поглед. Всичко е чисто и подредено. Толкова се радвам, че си тук. Някак си не беше естествено къщата да е празна - усмихна се Вера. - Такова облекчение е.

Кали се пресегна към кърпичката си.

- Аз не заслужавам цялото това суетене... и постоянно подсмърчам, в ужасно състояние съм.

- Сълзите са хубаво нещо... те ни помагат да се изцерим. Но повече никакво вдигане на кофи. Имаш и хранителен режим.

- Вие сте толкова добри приятели... аз не ви заслужавам.

Как би могла да се отплати на Вера и на селото за тази подкрепа?