Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Ако открием гробището, може би ще научим повече за семейство Ван Грутен - реши Мел.

Една от камериерките в хотела им предложи да говорят със стария свещеник, а не с младия, който ръководел сега енорията.

- Отец Карел е в старчески дом в момента. Някога това е бил неговият дом. Той може да ви разкаже историята на мястото. Загубил е цялото си семейство през войната.

Мел сграбчи ръката на Марк.

- Трябва да говоря с него, но не знам френски.

- Не ме гледай, четири пъти ме късаха на изпита.

Както винаги ставаше в малките населени места, оказа се, че някой познава някого, който може да помогне, и скоро ги упътиха към maison de retraite - старческия дом, където в момента живееше отец Карел. Мястото представляваше комплекс от малки къщички, построени около вътрешен двор, а в центъра му се намираше административната сграда, където Мел и Марк помолиха да се срещнат със свещеника. Управителката говореше добър английски и предложи да им превежда, ако се налага.

- Отец Карел има и добри, и не толкова добри дни. Умът му често блуждае из миналото, но той обича посетители.

Поведе ги по коридора и Мел си припомни последните дни на баща си в болницата и миризмата на болест, която ароматизаторите за въздух не можеха да прикрият.

Старецът лежеше в леглото си и се взираше през прозореца в окосената морава. Движеше пръсти, сякаш свиреше мелодия на въображаеми клавиши. Управителката му обясни накратко защо са тук и за интереса им към Луи-Феран, неговия брат.

- Клетият ми брат - каза той на добър английски. - Какво мога да кажа за него? Най-достойният мъж, живял някога.

Марк побутна Мел.

- Покажи му медала - прошепна й той.

Тя го извади от малкото си портмоне.

- Имам ето това.

Лицето на Карел се промени, щом видя медала, погледна ги внимателно и предпазливо.

- Откъде имаш това? То не е твое! - Впери в нея очи изненадано и гневно.

- Беше на баща ми, Лю... Луи, от Австралия. Даде ми го, когато почина. Не знаеше защо е у него.

- Но аз го дадох на Каролин да го предаде на сина на Луи-Феран преди години, когато тя дойде тук да го търси... Казваш, че е на твоя баща. Имаш ли снимка на този Луи?

Слава богу, все по-пълната папка със снимки и документи, които трупаха през изминалата година, бе на сигурно място в чантата й. Сред всички пощенски картички, писма и снимки имаше и семейна снимка на баща й със Сандра, майка й, малко преди да загине в катастрофата.

Карел ги грабна всичките.

- Да, да, това е той, такъв го помня. Той беше най-големият хубавец от трима ни, приличаше на маман. - Лицето му светна от изненада.

- Не, това е баща ми заедно с майка ми, преди тя да почине в автомобилна катастрофа. Тук е на около четиридесет години.

Старецът се загледа в снимката, сякаш бе от друг свят, отминал свят на по-щастливи времена, ако се съдеше по усмивката на лицето му.

- Тогава изобщо не подозирахме как всичко може да бъде унищожено за един кратък миг. Как е Каролин? Тя също страда много през войната в онези ужасни лагери, изгубена и забравена, надяваща се, че Феран е все още жив и я чака. Аз й казах, че е загинал, и видях как светлината изчезва от очите й. Тогава тя ми даде надежда, като ми разказа за сина си, който е в безопасност в Англия, сина, който се бе надявала да покаже на баща му. Писахме си известно време и след това вече нямах никаква вест от нея. Толкова прилича на баща си. Бих искал да се срещна с него.

Мел усети как очите й се насълзяват, докато преглъщаше тежко.

- Баща ми почина миналата година. Той искаше да открия повече за детството му. Всичко, което знам, е, че е дошъл в Австралия с бавачката си, а майка му е дошла по-късно след него,

но той е останал там. Не знам нищо друго.

- Mais oui, точно това ми писа Каролин в последното си писмо. Каза ми, че са й взели детето. Тя никога нямаше да изостави момчето си. Мисълта за него я бе крепила жива в лагера. Всичко, което искаше, беше да се върне при него, за да бъдат заедно. Сега ти дойде и спази обещанието й да се върне някой ден при мен. Благодаря ти, дете... А дори не знам името ти.

- Мелиса Александра Бойд. Луи бе мой баща, но никога не съм познавала Каролайн, нито пък той нея.

Мел почти не можеше да говори, завладяна от емоциите си, когато Карел протегна ръка към нейната.

- Понякога цикълът се затваря от тези, които идват след нас. Мислех, че родът Ван Грутен е изчезнал, но след това разбрах, че Каролайн има син, а сега - че блудният син има дъщеря. Ето как колелото се завърта, мила моя. Моят цикъл е стигнал до своя край, а ти си в самото начало.