Лия Флеминг - Пощенската картичка

Старецът спря, за да си поеме дъх, изтощен от усилието да говори.

- Благодаря ти, благодаря ти. Ти ме дари с покой. Каролин също ще бъде много горда да разбере всичко това.

Мел се обърна към Марк. Как би могла да обясни на стария свещеник, че Каролайн не е играла никаква роля в живота й и че дори не си е направила труда да я потърси?

- Изморихме ви с всички тези въпроси - каза вместо това.

Карел се обърна към Марк с блясък в очите.

- Грижи се за моята праплеменница. Виждам мама в красивото й лице: инатлива, но силна, нали?

Марк кимна.

- Mais oui, exactement, monsieur. 11

- Ще ми пратиш снимка на Каролайн и ще й предадеш моите най-добри пожелания, нали? Никога не забравих тъжното й лице и колко бе смела. Тя сигурно е колкото мен на години, а ние, възрастните, имаме нужда младите да ни помогнат да завъртим докрай колелото, да завършим цикъла си. Бъди благословена, Мелиса, и твоето пътуване. Нека Бог те пази.

Оставиха го усмихнат да реди мълчаливо своята благословия.

- Трябва да я намериш сега дори само за да й кажеш, че си открила чичото на Луи. Ще проверим в архивите дали е все още жива. Може би и тя е в старчески дом, но ще я има в избирателните списъци. Пенсии, данъчни декларации, всичко може да се проследи днес, а и интернет сигурно ще ускори търсенето. - Марк обмисляше на глас вариантите им. - Ние сме толкова близо и все още толкова далеч.

- Защо използваш това „ние“? Издирването е мое, не твое - изтърси недоволно Мелиса.

- Защо винаги ме отблъскваш, когато ти предлагам помощта си?

- Свикнала съм да правя всичко сама.

- Но не е ли по-забавно, когато обичаш някого, да споделяте преживяванията си? - Марк се опита да хване ръката й, но тя я отдръпна.

Двамата вървяха замислено през моравата към хотела.

- Вече не е забавно, а сериозно, и предпочитам да продължа сама. Това е моето семейство.

О, не гледай така... Много съм ти благодарна за всичко, което направи, но когато се върнем, трябва да взема важни решения. Дали да се заема с преподаване, или да си намеря агент и да се опитам да си изградя кариера - тук или у дома...

- Какво общо има това с намирането на Каролайн? Току-що научи най-добрата новина за нея, а сега искаш да се втурнеш обратно и да мислиш за други неща. Канех се да те питам дали искаш да се преместиш при мен, след като Сара напусна Лондон...

- За да си делим разходите? Надявам се, че не очакваш от мен да гладя дрехите ти - засмя се Мел, но на Марк явно не му бе до смях.

- Какво ти става? Просто ми хрумна. Имахме такава чудесна ваканция... - Той спря на място, за да я накара да поговорят сериозно.

- Не съм готова да се преместя и да живея с някого. Трябва да остана близо до колежа, да си намеря добър корепетитор. Няма да ти се слуша денонощното ми разпяване. Нека да оставим нещата такива, каквито са.

- Да не чувам уговорката „Не ме търси, аз ще ти се обадя“. Добре, без условия, без ангажименти, схванах намека ти. В Лондон е скъпо да се живее сам. Просто си мислех...

- О, не се цупи така. Нека да забравим този разговор...

Мел не искаше да приключва така този важен ден. Защо винаги правеше това, защо винаги държеше приятелите си на разстояние? Отец Карел й бе дал толкова много неща, върху които да разсъждава. Може би Каролайн не беше ужасна майка, както си бе мислила. Той бе говорил за нея с толкова нежност и любов, за смелостта й и за нейната загуба. Сега мислите на Мел се щураха в различни посоки, тя осмисляше цялата информация и точно тогава Марк се появи с това нелепо предложение...

Знаеше, че трябва да му е признателна за всичко, за помощта и подкрепата, но чувстваше единствено страх. Беше твърде млада за сериозно обвързване. Защо не можеха да оставят нещата така, по-свободни, без ангажименти?

Докато седяха на терасата с аперитивите си преди вечеря, тя видя разочарованието в очите му По-добре, че всичко стана сега, дори това да означаваше, че пътищата им ще се разделят.

Мел се загледа в здрача към езерото и въздъхна. Дали Каролайн е седяла тук с любимия си? Дали баща й е бил заченат на това място? Знаеше, че трябва да намери баба си - и да го стори сама, но какво щеше да прави, ако се окаже, че тази жена вече не е жива?

Вечеряха в мълчание и си легнаха по-рано. Мел не можеше да заспи, чувстваше първите признаци на студенина между тях и знаеше, че ваканцията им е свършила. Нямаше представа какво ще стане в Лондон. Понякога това, което човек не казва и не прави, говори повече от всичко друго. Тя имаше нужда да бъде сама, да обмисли бъдещето си и да направи един последен опит да намери баба си, преди да е станало твърде късно.