Лия Флеминг - Пощенската картичка

„Защо не“, помисли си тя. Беше разгарът на лятото, толкова горещо, колкото изобщо успяваше да стане в тази част на света, и много приятно. Може би бе време да се позабавлява, да отпразнува успеха от изпитите си, да забрави всички колебания, свързани с неизвестната майка на баща й, които замъгляваха хоризонта. Тя бе напуснала живота му, така че защо сега Мел трябваше да губи ценно време, за да я издирва?

1986 година

- Как си преодолял всичко, през което си преминал в затвора ,Чанги“ през войната? -попита Кали една вечер, докато се връщаха с Том от сбирка за набиране на средства. Предната вечер двамата бяха гледали документален филм за Япония след конфликта.

Том трябваше да има някаква тайна, нещо, което тя не знаеше и по тази причина продължаваше да живее, преследвана от чувство за вина и кошмари. Тя все още бе дълбоко огорчена от загубата си и копнееше да узнае тайната му.

- Как да простя на враговете си? Не разбирам... - въздъхна Кали. - Не мога да забравя това, което причиняваха в лагерите на невинни жени и деца. Никога няма да забравя или да простя.

Том се закашля, от седмици го тормозеше тежка кашлица. Алфи и Мадж също бяха болни, ту се оправяха, ту се влошаваха. „Нещо става тук“, мърмореше Алфи и се бореше с болестта, доколкото можеше.

- Аз също не съм забравил - отвърна Том. - Не съм светец, но мисля, че всички ние сме способни да извършваме ужасни жестокости. Всички изпитваме омраза и при съответни обстоятелства бихме извършили убийство... Виж на какво сме свидетели във фермата, какво причиняват обикновените хора на животните, жестокостта, с която се отнасят към безпомощни създания. Но мисля, че ако живеем с омраза, тя ни изгаря отвътре, унищожава доброто в нас. Не можем да живеем без любов и мечти.

- Иска ми се да знаех как да намеря своя вътрешен мир - каза Кали.

- Когато съм имал тежка нощ, на следващата сутрин отивам в градината и се оглеждам наоколо - усмихна се Том. - Просто си седя и гледам, и слушам, и се наслаждавам на момента. Много дзен, не мислиш ли? - засмя се той. - Открих, че дребните нещица са тези, които ме изненадват: чучулига, политаща в небето, смехът на децата, люлеещи се на люлка в парка. Наречи ме романтичен стар глупак, ако щеш...

- Не, и аз се чувствам по същия начин, когато Джъмпи идва да ме поздрави - отвърна Кали. Беше забелязала влиянието на възгледите на Том върху себе си в някои дребни неща. Понякога, в края на смяната, обикаляше из полето, за да се наслади на дивите цветя и да отгатва имената им, както бе правила с Марта преди толкова години. Купи си касети със суинг - музиката, която някога бе харесвала и която й напомняше за едни по-щастливи дни.

- Трябва да се свържеш със сина си, нали знаеш, да отидеш и да го потърсиш

- Не мога. Твърде късно е.

- Никога не е твърде късно да се изградят мостове между хората.

- Той никога не си направи труда да ме намери.

- Това не е извинение.

- Ще си помисля - отговори тя, но знаеше, че е прав. Въпреки това не направи нищо повече по въпроса.

Кашлицата, от която страдаше Том, не изчезна. Всички онези години в ,Чанги“ бяха отслабили здравето му и изведнъж той наистина се влоши много. Като че ли това не бе достатъчно, но и Алфи започна да отпада - малки сривове, забравяне - и мисълта Кали да напусне Англия, за да намери Дезмънд, си отиде. Имаха толкова допълнителна работа за вършене сега, когато бяха останали само двете с Мадж.

- Нека духът на стария специален отряд да надделее - казваше Мадж, докато двете се захващаха да чистят торта в студените тъмни утрини.

- „Напред и нагоре“ - винаги отговаряше Кали, но сърцето й се свиваше, когато виждаше, че Мадж също става все по-слаба и разсеяна. След смъртта на Алфи и Том тя накуцваше наоколо самотна, но след това загубата на паметта й се превърна в деменция и Кали трябваше да намери старчески дом, в който я настани и където се грижиха за нея до смъртта й.

Фактът, че вече трябваше да се бори сама, беше страшен удар. Кали се опитваше да опази мястото с помощта на доброволци, но бе към края на силите си. Имаше толкова много бюрокрация и попълване на формуляри, както и хора, които й късаха нервите с постоянното напомняне за „написаното с дребен шрифт“. Тя знаеше, че приютът има дългове, а и къщата се разпадаше около нея. Фермата убежище бе неин дом повече от тридесет години. Тя си беше сама началник и единствен подчинен, но й беше все по-трудно да поддържа фронта.

Красотата на Литъл Брайърли винаги успяваше да я разведри, а радостта от гледката на клетите животни, които се връщаха към живот, й бе най-голямата награда. Комитетът, който надзираваше благотворителната дейност за финансирането на фермата, основа фонд „Мадж Котслоу“, за да защити убежището, къщата и прилежащите й полета, а доброволците спасяваха положението засега. Далновиден отговорник по пробациите предложи някои от неговите подопечни да се възползват от работата с животни, надяваше се, че това ще им се отрази добре.