Лия Флеминг - Пощенската картичка

14Girl’s Own - британски вестник с литературен подлистник за момичета и млади жени, излизал в периода 1880-1956 г; Fry’s Five Boys - някога най-популярният млечен шоколад в света; продавал се от 1902 до 1976 г. - б. пр.

Фийби не можеше да заспи. Отговорността да осигури на Каролайн прекрасна почивка й тежеше като непосилен товар на плещите. Навън беше горещо и шумно. Почувства се зле, че е изтъкнала как изглежда момиченцето в онзи жалък килт и с пуловера, като сива мишка, дошла в големия град. Но вече всичко щеше да се промени, след като Марта не стоеше на пътя й. През следващите четири седмици двете с Кали щяха да имат време да се опознаят много по-добре.

Всичко бе планирано: подходящи дрехи за плажа и за слънцето, разходки и празненства край басейна с приятелите на Мейси. Дори и Били щеше да се отбие с последното си протеже, а той винаги беше добър с децата. Каролайн щеше да разцъфти на слънцето, да се отърве от бледото си лице. Времето й щеше да бъде запълнено с посещения на замъци и катедрали, на лозя и градини. Фийби вече имаше планове и за образованието й.

Академията на мис Камерън беше подходяща за ранните години, но сега детето се нуждаеше от по-сериозна институция, от добър пансион, от място, на което да се запознае с подходящия тип момичета, да получи добра подготовка за основните неща, преди да я прати да завърши в чужбина. Тя трябваше да получи всяка възможност да заеме полагащото й се място в обществото и в крайна сметка да сключи подходящ брак, без да бъде възпрепятствана от срамните обстоятелства около раждането си. Все още нямаше причина да се разкрива истинската й самоличност.

Лайънел Сетън-Рос спазваше своята част от сделката. Неговите съветници продължаваха да осигуряват финансово годеницата на Артър и тяхната дъщеря. Фийби не бе докоснала и пени от доходите, идващи от имотите на Артър; къщата в Шотландия беше единственият подарък, който бе приела. Всичко трябваше да отиде за Каролайн. Фийби се издържаше в Лондон с работата си в театъра.

Времената бяха различни за бившето „весело момиче“. Тя все още бе млада, но сега имаше нови, по-модерни хубави момичета, а и тя имаше твърде много извивки, за да бъде модел. Актьорският й апогей бе преминал, но Фийби бе намерила своята ниша и имаше роли, в които се изявяваше чудесно: камериерки и матрони със северняшки акцент. Умееше да разсмива хората с простичкото си йоркширско говорене, а и се очертаваха някои филмови участия. Имаше агент, който се грижеше да не забравят името й. Не за това бе мечтала Фийби Фей, но музикалният комедиен театър отдавна бе умрял. Новите роли й плащаха наема и сметките и й осигуряваха хубави дрехи и работа, когато толкова много хора бяха безработни и гладни. Бе изминала дълъг път от скромния Лийдс. Външният вид, гласът и сценичното й присъствие бяха далеч от блясъка на ранните й години, когато бе привлякла вниманието на великия импресарио Джордж Едуардс. Беше се отървала от грубия акцент, който имаше, когато за пръв път пристигна на гара Кингс Крос, но сега го използваше отново, за да си осигури филмови роли.

Ако се озовеше в принудителна „почивка“ от работа, помагаше на Мейси Гибънс в училището й по актьорско майсторство и пеене - предимно със сценично изразяване и лирическа интерпретация. Радваше се, че Каролайн не бе показала никакъв интерес към театъра. За нея всичко бе кучета, понита, ожулени колена и други провинциални занимания. Дъщеря й бе орисана за по-добро и първата стъпка в по-нататъшното й образование бе да я запознае с вкусовете на континенталната кухня и с изтънчените обичаи на европейците.

Фийби се усмихна, замислена за това как на единадесет години живееше в къща близнак в Хънслет, влачеше по прослушвания торбата си с музикални и танцови принадлежности и печелеше шилинг за всяко изпълнение, без дори да подозира за привилегирования свят, в който нейната собствена дъщеря растеше сега.

Никой не можеше да каже, че не се опитва да й даде най-доброто от всичко в живота.

- Дела, а не думи - въздъхна тя, като се замисли за Емили Дейвисън 15, която се бе хвърлила в краката на коня на краля пред очите й, и за Артър с белия му цилиндър, дъвчещ пай през онзи ден в Дерби. Поне дъщеря му никога нямаше да се сблъска с глада и лишенията на Голямата световна война, която бе погубила живота на толкова много хора. След като войната свърши, се оказа, че не са останали мъже, за които да се омъжат Кити, Мейси или техните приятелки. „О, Артър, въздъхна тя, все още неспособна да заспи, макар да бе посред нощ. Защо трябва всички решения да бъдат моя отговорност? Защо трябваше да ме оставиш?“ Отпусна се назад и за пръв път от години си позволи да преживее отново всеки миг от онзи безценен уикенд, който прекараха заедно през 1916 година.