Лия Флеминг - Пощенската картичка

Жената, която излезе от хотел „Кавендиш“, бе различна от тази, която бе влязла вътре. С Артър вече бяха двойка. Никой не можеше да промени това. Знаеше, че няма да провали последния му ден. Щеше да направи нещо, което не беше правила никога преди: щеше да се обади, че е болна, и да пропусне представлението - със сигурност й дължаха тази почивка, въпреки че това бе против всичките й принципи.

Докато се разхождаха по улицата, тя осъзна, че сега Артър е по-важен от кариерата й. Ако се омъжеше за него, той щеше да бъде на преден план в живота й, а не на заден, като фон. Този обрат в мислите й беше странен и неочакван. Може би бе, защото видя белега от одраскване от куршум на рамото му Бил спасен от кожения си жакет, каза той. Можеше да й се наложи да го посещава в болницата или дори по-лошо. Той бе имал късмет. Мъжът до него получил куршум в окото, който го пронизал в мозъка.

Фийби позвъни от обществен телефон, като се оплака от разстроен стомах, който можеше да навреди на изпълнението й. Изпрати една от своите картички до апартамента си, обяснявайки на момичетата, че най-накрая ще посети семейството на Артър. Двамата вървяха през парка „Сейнт Джеймс“ и видяха, че голяма част от него е разделена на парцели и се използва за тренировъчни плацдарми. Усещаха мразовития въздух по лицата си, докато се отправяха по Бонд стрийт и „Фенуик“, откъдето той й купи топло палто, както и подходяща шапка в казашки стил и маншон. Разходиха се из магазините и завиха към Бърлингтън аркейд, където се загледаха във витрините на бижутерските магазини. Артър откри магазина, който търсеше, и влезе вътре.

- Искаме годежен пръстен - заяви той.

- Артър! - спря го Фийби. - Още не си ми предложил - каза тя, изчервявайки се.

- Но си съгласна, нали? - попита той.

Стреснатият продавач застина над витрината в очакване на отговора й.

- Моля ви, почакайте. - Фийби се опитваше да събере мислите си. - Трябва да го направиш както е редно... родителите ти, семейството ми... Не искам да се впускаш в нещо, за което по-късно може да съжаляваш... Моля те.

- Не мога да чакам. Хайде, ела седни и да изберем нещо красиво.

Фийби не можеше да си намери място.

- Можем ли да го обсъдим насаме? - попита тя и посочи към вратата.

- Отказваш ли ми?

- Не, не, разбира се - усмихна се тя. - Но ще бъде хубаво, ако ме изненадаш. Ти трябва да избереш.

- Добре тогава. Излез навън и ме изчакай като добро момиче, а аз ще намеря нещо, което мисля, че ще ти хареса. Според обичая трябва да ти дам някоя семейна ценност, но нямаме време за това.

Фийби се почувства ужасно глупаво и излезе заднишком през вратата. Чудеше се как се е забъркала във всичко това. След няколко минути той също излезе, като носеше в ръцете си малък пакет.

- Ако не ти е по мярка, ти ще си виновна. Така, нека да намерим място, където да отпразнуваме събитието... „Риц“ е подходящ за случая.

Така че по обяд Фийби се озова седнала в богато украсения в златисти тонове салон на хотела, с неговите гипсови орнаментирани тавани, заобиколена от други гости. Артър извади подаръка и й го подаде.

- Ето я твоята изненада.

Тя отвори синя кожена кутийка, тапицирана със светлосиньо кадифе, в която бе поставен красив пръстен с големи диаманти и сапфири в златен обков.

- Синьо - като очите ти, и диаманти - за да бъде любовта ни вечна. Харесва ли ти?

- Прекрасен е. Благодаря ти, че...

Но колкото и да се опитваше, не можа да го сложи на пръста си - беше твърде малък. Сълзи на разочарование изпълниха очите й.

- Толкова е блестящ, толкова е прекрасен, но кокалчетата ми са подути... - простена тя.

- Ще ни го разширят. Сега си моето момиче, Фийби Фей.

- Истинското ми име е Фийби Бордман. Фийби Ани Бордман. В театъра нищо не е истинско, не е такова, каквото изглежда.

- Ти си истинска за мен, независимо какво е името ти. Сега мога да се върна, след като знам, че ще ме чакаш

- Не трябваше да ми купуваш пръстен, щях да го направя и без това. Не трябва още да казваш на никого. Няма да мога да участвам в концертите на фронта, ако мислят, че имам лична връзка с някого там. Трябва да дам своя принос. Просто искам да бъда полезна.

Тя го изгледа внимателно - хлътналите му бузи, уморените му очи...

- Разбира се, ще го направя. Ще запазим годежа си в тайна и после, по време на следващия ми отпуск, ще се оженим. Виж, трябва да хвана влака от гара Ватерло в шест. Ще ме изпратиш ли?

Върнаха се в стаята му в „Кавендиш“ и заключиха вратата. Колко бързо отминаха тези скъпоценни часове! Как изведнъж дойде времето да се облекат и да си проправят път към препълнената гара, пълна с войници и разтревожени жени, сред суматохата на парата, дима, заминаващите работници и хората с униформи във всички нюанси.