Дерек Паркър - Казанова

Неколцина затворници, с които от време на време Казанова е принуден да споделя килията си, му създават затруднения. Той не им вярва достатъчно, за да им разкрие плановете си, но когато остава сам, работи като луд. Всяка нощ за шест часа Джакомо дълбае дупка в дъските на пода и каменната тераса и в средата на август е готов да опита късмета си. За деня на бягството си Казанова определя 27 август 1756 г. Два дни преди това Лоренцо идва с добра новина — Джакомо ще бъде преместен в по-голяма и приятна килия.

За щастие острието не е открито по време на преместването. Но не след дълго Лоренцо разгневен нахлува в новата килия, тъй като е видял дупката. Тъмничарят се опитва да накара Казанова да признае как е успял да я направи. Джакомо отговаря, че ще обясни само на представителите на Светата инквизиция и че ще бъде принуден да каже, че Лоренцо го е снабдил с необходимите средства. Тъмничарят съобщава на властите, че затворникът не може да бъде убеден да разкрие плана си за бягство.

След няколко доста тежки седмици Казанова успява (благодарение на пословичния си чар) да спечели благоразположението на Лоренцо, който му позволява да разменя книги със затворника в съседната килия, монах с лоша репутация на име Марин Балби. Казанова крие бележки в подвързиите на книгите и разяснява на Балби плана им за бягство. Той решава, че няма смисъл да дълбае в пода, тъй като Лоренцо го проверява всеки ден. Остават таванските помещения. Джакомо е убеден, че ако успее да предаде копието на Балби, монахът ще може да пробие тавана на килията си и после да направи дупка в покрива, през която Казанова да се качи и двамата да избягат.

Балби е притеснен и се съмнява в успеха на бягството им, но накрая Джакомо успява да го склони. Той казва на Лоренцо, че много се е привързал към съседа си по килия и иска да му подари голяма Библия (монахът е късоглед) и чиния с макарони, за да отпразнуват деня на Свети Микеле. Лоренцо се съгласява и донася Библия. Казанова скрива копието в подвързията и слага чинията с макарони върху книгата така, че Лоренцо, който трябва да я занесе на Балби, да не я разгледа. Две седмици по-късно Джакомо чува почукване на тавана на килията си — сигналът, че Балби е успял да проникне в таванското помещение. За четири часа двамата затворници правят шейсетметрово въже от чаршафи, кърпи за хранене и парчета от дюшек, после се срещат на тавана и макар и трудно, успяват да махнат оловната плоча от покрива. Луната свети ярко и те нетърпеливо чакат да се скрие, притеснени да не би някой минувач да види сенките им на площад „Сан Марко“.

Едва след полунощ двамата се промъкват през дупката в покрива и сядат на ръба, с гръб към Сан Джорджо Маджоре и с лице към куполите на „Сан Марко“. Казанова се прокрадва и в двете посоки, но не намира място, където да завърже саморъчно направеното въже. Накрая вижда капандура на две трети от разстоянието между покрива и земята. Джакомо смело се спуска до нея и успява да разбие решетката. Десет метра по-надолу има голяма стая. Казанова спуска Балби вътре, но се налага да измисли как да го последва. Той се връща на покрива и на една малка тераса намира достатъчно дълга стълба, която с големи усилия успява да избута по водосточната тръба, и така стига до капандурата.

„Държейки копието, аз бавно плъзнах стълбата по водосточната тръба. Пръстите на краката ми бяха захванати в тръбата, защото не стоях, а лежах по корем. В това положение, събрах сили, вдигнах стълбата петнайсет-двайсет сантиметра и в същото време я бутнах напред. С удоволствие видях как влиза вътре… После трябваше да я вдигна още петдесет-шейсет сантиметра… Изправих се на колене, но силата, която използвах, за да я бутна нагоре, ме накара да се подхлъзна. Тялото ми пропадна до гърдите и увиснах на лакти. В същия ужасен миг използвах всичката си сила, за да се изтласкам напред и да преустановя падането си, и успях. Внимавайки да не се подхлъзна, с помощта на китките, се задържах по корем на водосточната тръба… и установих, че ако вдигна дясното си бедро, за да сложа първо едното си коляно и после другото на тръбата, ще се изложа на голяма опасност. Усилието, което положих, за да осъществя плана си, предизвика нервна спазма. Болката можеше да повали и най-силния мъж. Обзе ме, точно когато дясното ми коляно вече докосваше водосточната тръба. Но болезнената спазма, която се нарича «крампа», не само парализира крайниците ми, но и наложи да остана неподвижен и да я чакам да премине, както ме бяха научили предишни преживявания. Ужасен миг! Две минути по-късно направих опит и — слава Богу! — сложих едното си коляно на водосточната тръба и после другото и веднага щом реших, че мога да дишам по-спокойно, се изправих и вдигнах стълбата, доколкото можах.“ 106 106 Спомени, 4, XVI, 309 — 310. — Бел.а.