Дерек Паркър: Казанова

Смята се, че най-голямото му постижение е написването на „Спомени“, най-откровената и любопитна автобиография през XVIII век и една от най-добрите на всички времена. Цяло щастие е, че разполагаме с издание 1 1 Преводът е на Уилард Р. Траск. — Бел.а. , което съперничи на „Дневника на Пепис“ от Р. Латам и У. Матюс и „Дневниците на Бозуел“ от Фредерик А. Потъл. Книгата на Казанова е написана по-интересно и откровено и разбулва по неповторим начин социалните и сексуалните нрави през XVIII век. Но дали спомените му са наистина достоверни? Любовните авантюри, които той си спомня през годините на принудителното затишие в края на живота си, са описани с такива подробности, че читателите, а и биографите му, често са склонни да поставят под съмнение правдоподобността на неговите разкази за събития, случили се вероятно половин век, преди да ги напише.

Има обаче основателна причина да се предполага, че историите за живота му и тогавашната епоха са достоверни. Почти през цялото време Казанова води обширни записки, които оставя при приятели и любовници, но моли да му ги изпратят, когато започва да пише спомените си. Това са по-скоро откъслечни спомени, отколкото подробен дневник, с които не може да запълни някоя празнота. Понякога не си спомня точно фактите и прави хронологични грешки, поставяйки събитията по-рано или по-късно във времето, отколкото те реално са се случили. Но без съмнение като цяло повествованието в „Спомени“ е изключително точно. Винаги когато историците са поставяли под съмнение някоя случка, по-късно се е появявало доказателство, което я е потвърждавало.

Както ще стане ясно, за написването на тази книга, съм ползвал спомените на Казанова повече от допустимото поради липсата на достатъчно данни за живота му. Това е така, отчасти защото той не прави голяма кариера — за разлика например от Пепис, който е бил известен държавен служител и е играел важна роля в делата на Британския флот. На практика няма причина да се пише за него (макар да знаем, че е бил обект на клюки) и книгата му, тъй като има малко писмени сведения за това как е живял и какво е правил. За щастие спомените на Казанова са достатъчни, за да си изградим точна представа за него. Ако гледаме на него като на личност, а не като на летописец, сведенията, макар и пречупени през психиката му, са достоверни. Също като Бозуел Казанова има ясна представа за себе си — за добродетелите и постиженията си, но и за недостатъците си — и не се колебае да се представя „с всичките си кусури“. Той описва не само проявите на младежка наивност (например по време на първото си посещение в Париж), но и глупостта, алчността, начина, по който прелъстява и мъже, и жени (злочестата мадам Д’Урфе е особено зрелищно описана), мащабите на финансовите си измами и сексуалните си връзки с представители на двата пола. Като се има предвид откровеността му, невъзможно е да смятаме, че се старал да скрие нещо за себе си.

Славата на Казанова на голям любовник, слуховете за политически интриги, разпространявани от венецианските власти, както и основателните подозрения за участие в заговори и интриги, чрез които печели пари, хвърлят сянка върху таланта му на писател, политик, правителствен пратеник, делови човек и философ. Но съвременниците на Казанова, макар и понякога без желание, признават, че в крайна сметка той е необикновен човек. Прочутият австрийски държавник принц Шарл дьо Лин казва: „Няма нещо на света, на което той да не е способен.“ Граф Ламберг споделя, че познава „малцина, които могат да се сравнят с него по образованост, интелигентност и въображение.“ И накрая нека да се опитаме да разгледаме Казанова цялостно — като прелъстител и философ, картоиграч и предприемач, магьосник и шпионин, един от най-великите пътешественици през XVIII век, страстен любовник от Венеция, който прекарва по-голямата част от живота си в изгнание. Не го ли сторим, ще направим лоша услуга на една от най-интересните личности на осемнадесетото столетие.

В горещите летни месеци на 1723 г. в Италия Гаетано Джузепе Казанова, двайсет и шест годишен професионален танцьор в театър „Сан Самуеле“ във Венеция, се запознава и се влюбва в красивата шестнайсетгодишна девойка Дзанета Фарузи. Това не е първата му любовна история. На осемнайсет години, той е очарован от актриса, известна като Фраголета 2 2 Джована Балета, известна като Фраголета или „ягода“ заради рождения белег с форма на ягода на гърдите й. — Бел.а. , напуска дома си и я последва на сцената. Там, макар че не е нито добър танцьор, нито даровит актьор, успява да изкарва прехраната си. Семейството му е потресено от факта, че той е избрал подобна кариера. Бащата на Дзанета също е възмутен от връзката й с човек, свързан с театъра. (Тази професия с известно основание е смятана за изключително непочтена, а танцьорите — за жигола и проститутки.) Говори се, че той умира от срам три седмици, след като дъщеря му и любовникът й се оженват на 27 февруари 1724 г. Година по-късно, на 2 април 1725, Дзанета ражда син и го кръщава Джакомо.