Дерек Паркър - Казанова

В началото на 1747 г. Джакомо се връща във Венеция и прекарва повечето си време на игралните маси. Той смята всички пари, спечелени на карти, за безплатен дар от боговете. За съжаление даровете са редки и не особено щедри. Казанова отива в заложна къща с диамант, който взима назаем от една жена, когато вижда хубаво селско момиче, седнало в гондола до възрастен свещеник. Тя го заинтригува, защото макар очевидно да е от провинцията, носи на главата си изключително скъп накит. Казанова се качва в гондолата и потегля към Местре с енорийския свещеник на Преганциол, близо до Тревизо, и племенницата му Кристина, умна девойка, която е завел във Венеция, за да й търси съпруг, макар и безуспешно.

Тя се оказва напълно достойна за Казанова. Двамата флиртуват през целия път до Тревизо край боядисаните в топли цветове къщи с изглед към обраслите с върби канали. Когато пристигат, Джакомо решава да я склони да дойде да живее с него известно време във Венеция, но не може да измисли подходящ начин да повдигне въпроса. Кристина очевидно поставя равенство между любовта и брака, както за съжаление често правят провинциалистките. Казанова успява да убеди нея и чичо й да прекарат нощта в странноприемница, преди да продължат към Преганциол, и когато се опитва да наеме две стаи, възрастният пастор казва, че това не е необходимо, тъй като в помещението има две големи легла, а у дома спи с племенницата си. Джакомо е изумен и същевременно доволен, когато Кристина дава ясно да се разбере, че спи гола. „И все пак работата беше невинна, и то толкова невинна, че той не само не я прикри, но и сам не помисли нито веднъж за възможността, че би могло да се намери нещо лошо в това… По-късно, при по-напреднала възраст и с по-голяма опитност, аз намерих този обичай в много страни у честни хора, за чиито добри нрави той съвсем не беше неприличен. Само че, повтарям, това става само между честни хора, а аз съвсем не претендирам да принадлежа към тях.“ 57 57 Спомени, 1, II, 453. — Бел.а.

Когато на сутринта се събуждат, чичото вече е излязъл. Кристина е будна. Казанова й казва, че умира за целувка. „Защо не?“ — отвръща тя. Той се хвърля в леглото й и неизбежното се случва.

„Какво направихме?“ — съвсем спокойно и нежно пита Кристина после. „Оженихме се“ — отговаря Казанова и така й дава възможност да си мисли, че истинската церемония предстои. Очевидно в момента той си вярва, както често става след успешно прелъстяване. След няколко дни Джакомо осъзнава, че не го е мислил сериозно, но (отново типично за него) се терзае, че е излъгал. Момичето може да е бременно и той не може да понесе мисълта, че ще стане за срам в селото си и ще трябва набързо да се задоми до края на живота си с някой прост селянин. С помощта на винаги услужливия Брагадино и приятеля му Дандоло (убеден отчасти чрез тайните на кабалата) Казанова намира хубав млад мъж, чиновник в канцеларията на националната лотария, който си търси съпруга. Когато го представят на Кристина, младежът решава, че тя е най-красивото създание, което е виждал. Джакомо отива в Тревизо за сватбата и се разплаква пред красотата на булката, която вече е загубил.

Деветнадесетата глава на първия том на „Спомени“ е озаглавена „Малки нещастни случки, които ме принуждават да напусна Венеция“. „Малки“ вероятно не е най-точната дума, която бихме използвали, за да ги опишем.

Първата малка случка става, когато един ден Казанова се разхожда с приятели близо до село Зеро Бланко на няколко километра от Тревизо. Те са в добро настроение и се впускат в детински игри — събарят леглата, правят се на духове, дават на младите дами диуретични хапчета или „понякога такива, предизвикващи образуване на газове, които не можеха да бъдат сдържани.“ 58 58 Пак там, 1, II, 474. — Бел.а. Прието е всеки да се смее на грубите шеги, които правят с него, за да не го помислят за страхливец. Компанията стига до едно имение, но пътят дотам минава по тясна дъска над дълбок и кален ров. Някой е поръчал на местен човек да среже наполовина дъската, която се счупва, когато Джакомо преминава над рова, и той се озовава до гуша във воняща кал. Скъпата му нова дреха е съсипана. Разбира се, Казанова се смее, но вътрешно кипи от гняв и решава да открие виновника. Малък подкуп разкрива извършителя — гръцки търговец на средна възраст на име Деметрио, явно ядосан, че Джакомо е прелъстил камериерка, в която е влюбен.

Отначало Казанова не може да измисли достатъчно забавно отмъщение, но после вижда погребална процесия и му хрумва идея. През нощта той отива в гробището, разкопава наскоро погребан труп, отрязва едната му ръка с ловджийския си нож („без мъка“) и я взима. На следващата вечер Джакомо се скрива с мъртвешката ръка под леглото на Деметрио. Гъркът се съблича, ляга и угася светлината. Казанова протяга ръка и дръпва завивките му. Търговецът решава, че това е шега, и казва: „Който и да сте, вървете си и ме оставете да спя; аз не вярвам в никакви духове.“