Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Благодарих, извиних се, че имам работа, стиснах му ръката и се върнах в апартамента си. Намазах се с мехлема, после, като видях, че наближава 17:00, а аз през целия ден не бях ял, отворих консерва със супа и си я стоплих.

Прекарах дълга, напрегната безсънна нощ, през която ме обсаждаха всевъзможни въпроси. На сутринта забелязах, че синината е избледняла до жълтеникаво, но главата все още ме болеше.

Предстоеше ми тежък ден и пристигнах в офиса си малко след 8:30. Щом се озовах зад бюрото, вече нямах време да мисля нито за Клаус, нито за Гленда, нито за Марш. Имах среща по обед с един клиент и му продадох пет скъпи калкулатора. Следобед, доволен от продажбата, подкарах обратно към офиса. Когато излизах от колата, видях насреща ми да се задава шерифът Томсън.

— Здравей, гражданино!

— О-о, Джо!

Той ме изгледа с очите си на истинско ченге.

— Злополука ли си имал?

— Топката за голф — отговорих кратко. — Забравих да се наведа. Как върви животът, Джо?

— Средно. — Потърка върха на носа си с опакото на ръката. — Виждал ли си г-жа Марш?

Опитах се да си придам безразличен вид.

— Не. Целия уикенд си лекувах синината.

— Имаше среща с мен, за да снима в затвора. Не се появи.

— Може да е забравила.

— Изглежда, се е отказала. — Томсън заби в мен очи. — Отидох до апартамента й, който е точно срещу твоя, а портиерът ми каза, че вчера сутринта към седем заминала заедно с багажа си.

— Така ли? — Опитах се да го погледна в очите, но не можах. Зареях поглед надолу по улицата, търсейки нещо друго, в което да гледам. — Изненадващо е. Може да са я извикали по спешност или нещо такова.

— Да. Е, ти имаш работа. Аз имам работа. Доскоро. — И като кимна, той си тръгна.

В продължение на един дълъг момент зяпах след него, после се забързах към офиса си. Имах някакво предчувствие, възможно беше и да е страх, но нищо не можех да сторя, освен да изчакам Клаус да направи своя ход.

Чаках в продължение на пет дълги тежки дни. Напрежението ме налягаше всеки път, щом свършех работа и се върнех сред самотата на апартамента си. Усещах се как снова напред-назад с мудно биещо сърце, а мисълта ми се мята като някоя мишка, която се опитва да избяга от котка. Как желаех Гленда през тези часове!

На петия ден пристигна спешна доставка точно когато отключвах вратата на апартамента си. Пликът беше дебел и докато се разписвах за него, осъзнах, че чакането е приключило.

Затворих и заключих вратата. След това отидох до фотьойла, седнах и разкъсах плика. Той съдържаше осем цветни снимки съвсем на фокус, направени явно с фотоапарат с много мощен телеобектив.

Първата снимка показваше Гленда по бикини и моя милост, както вървях към нея.

На втората снимка Гленда беше легнала по гръб гола, а аз, също гол, бях коленичил над нея.

На третата снимка аз бях върху нея, а Марш, с лице, изкривено в жестока маска, се задаваше откъм пясъчните храсти.

Четвъртата, петата и шестата ни показваха с Марш как се бием като подивели.

На седмата снимка аз стоях надвесен над Марш: на моето лице беше изписан ужас, а неговото беше цялото в кръв. Осмата снимка ме показваше как копая дупката. Докато гледах снимките, сякаш ме отвя сибирски вятър. Смъртоносният капан беше внимателно заложен, аз бях влязъл в него, а след мен челюстите се бяха затворили.

Сега разбрах защо Хари ме беше бутнал към тялото — за да може скритият фотограф да направи снимката си — и защо ме беше накарал да копая няколко минути, преди Джо отново да се заеме.

Надеждите ми да надхитря Едуин Клаус и да го пратя на майната изведнъж се бяха изпарили.

Докато зяпах снимките, чух някакъв звук, който ме накара не само да се стегна, но и да изпусна снимките в краката си в уличаваща бъркотия: тъжната, отчаяна мелодия на негърска религиозна песен, свирена на хармоника. Онзи, който я изпълняваше, се намираше пред външната ми врата.

Изправих се неуверено на крака. Съзнанието ми се беше замъглило от паника. Отворих вратата. Джо, който ми се видя огромен и носеше все същата бяла тениска и черни памучни панталони, се беше облегнал на отсрещната стена. Той ми се усмихна с широката си замайваща усмивка и пъхна хармониката в джоба на тениската.

— Добър вечер, г-н Лукас. Шефът иска да си поговори с вас. Да тръгваме.

Като оставих вратата отворена, върнах се обратно вътре, вдигнах снимките, вкарах ги в плика, а след това заключих плика в чекмеджето на бюрото си. Нито за миг не ми мина през ум да откажа да тръгна с този чернокож. Бях хванат в капан и го знаех.