Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

„Уверявам ви, че ако откажете моята помощ, повече няма да чуете нищо за мен.“

Възможно беше и да не чуя нищо повече за него, но беше достатъчно само да се обади анонимно на шерифа и хубаво щеше да ме подреди.

Услуга?

Какво ли означаваше това? Вече така се бях объркал, че не ми пукаше.

— Почакайте — рекох възбудено.

Трябваше да се отърва от тялото! Трябваше да използвам неговата помощ. След като веднъж се отървях от тялото, щях да бъда в по-добра позиция, за да се справя с този мъж. Когато разберях каква услуга иска, можех да измисля някакъв начин да го изиграя. Необходимо ми беше време да помисля!

Той спря до вратата и се обърна към мен.

— Съгласен съм. Имам нужда от вашата помощ — казах с писклив глас.

— Много разумно, г-н Лукас. — Върна се обратно до стола и седна. — Разполагам с три момчета, на които може да се има доверие и които ще свършат работата за вас, но вие ще трябва да отидете с тях. Сам трябва да видите онова, което смятат да направят, и да се уверите, че веднъж заровено, тялото никога няма да бъде открито. Ако слезете долу в гаража, ще ги видите да чакат там. Цялата операция може да приключи за около час. Предлагам ви да тръгнете веднага. Колкото повече се бавите, толкова повече затруднявате операцията.

Бях го зяпнал.

— А кога ще си приберете етикета с цената?

— За това има достатъчно време. Нека първо разрешим този проблем. Тръгвайте, г-н Лукас. — Той погледна джобния си часовник. — Вече съм закъснял за една среща.

Подпирайки се, излязох навън и се спуснах с асансьора до гаража. Часът сега беше 10:15, все още тих час. Хората, които живееха в сградата, рядко се размърдваха преди обед.

Когато излязох от асансьора, ги видях да стоят до колата ми.

Трима мъже.

Приближавайки към тях, внимателно ги огледах.

Мъжът, който привлече вниманието ми, се беше облегнал на шофьорската врата. Той беше висок, жилав и на около двайсет и пет години. Имаше руса коса и брада. Чертите на лицето му бяха красиви като на второкласна филмова звезда. Очите му излъчваха хитра самоувереност и бяха небесносини. Беше със загар и изглеждаше така, както че ли прекарва дни наред в бездействие на слънце, най-вероятно оглеждайки влюбено момичетата. Облечен беше със зелена фланелка и стегнати бели дънки.

Вторият мъж стоеше при предницата на колата. Имаше телосложение на бияч от някой бар: мургав, космат, със сплескано лице, малки очи и дълги тъмни ръце като колове. За ролята на някой г-н Мускул от второразреден филм беше направо идеален. Носеше изтъркано кожено яке и черни памучни панталони.

Третият мъж беше чернокож. Той беше толкова висок, че си беше отпуснал лактите върху покрива на колата. Масивните му раменни мускули очертаваха релефа си изпод бяла тениска. Напомняше ми за Джо Луис 6 6 Джо Луис — американски боксьор, световен шампион в тежка категория от 1937 до 1949 г. — Бел.пр. в разцвета на силите му.

Брадатият мъж излезе напред с хитра, дяволита усмивка.

— Аз съм Хари, г-н Лукас — представи се той. — Това там е Бени — изви палеца си към втория мъж, — а онзи е Джо.

Лицето на Джо светна в ослепителна усмивка, но мъжът на име Бени остана да ме зяпа враждебно.

Бени! Мъжът, който ме беше ударил по главата!

— Да тръгваме, г-н Лукас — предложи Хари. — Аз ще карам. Вие само се отпуснете.

Другите двама се качиха отзад, а Хари заобиколи колата, за да ми отвори вратата. Тази учтивост не ме заблуди нито за миг. Усещах заплахата в тези трима мъже така, както някои усещат бурята по душната атмосфера.

Качих се в колата. Хари отново заобиколи, седна зад волана, подкара по наклона, а след това по главната улица на Шарнвил.

Църковните камбани биеха, хората се бяха раздвижили. Хари сви в една пресечка и следвайки малките улички, продължи към магистралата. Движеше се със скорост на границата на допустимата и при това караше добре.

Джо, който седеше зад мен, започна да свири на хармоника. Мелодията, беше тъжна, отчаяна. Може би някоя негърска религиозна песен.

Докато пътувахме към Ферис Пойнт, умът ми работеше. Инстинктът ми подсказа, че Бени е бил този, който е убил Марш. Той притежаваше враждебността и бруталния поглед на човек, който би убил без мисъл и чувства. Главата и лицето все още ме боляха. Разумът ми все още не беше съвсем бистър, за да мога да си дам сметка за пълната картина на това, което ми се случваше. Чувствах се така, като че ли все още се намирам сред кошмар, но вече започваше да ми просветва, че съм попаднал в смъртоносен капан. Като разрешавах на Клаус да ме отърве от трупа на Марш, аз му се предлагах на тепсия.