Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Хари отби от магистралата и пое по песъчливия път към Ферис Пойнт. Паркира под сянката на група палмови дръвчета.

— Изчакайте за момент, г-н Лукас — каза. — Ще поогледам.

Излезе от колата и тръгна между високите пясъчни храсти. Джо спря да свири на хармониката. Той и Бени също излязоха от колата. Седях неподвижен и чаках. След няколко минути Хари се върна.

— Всичко е наред. Да тръгваме, г-н Лукас. Трябва малко да покопаем.

Джо отвори багажника и извади две лопати. Оставихме Бени при колата, а Хари, Джо и аз поехме през джунглата от храсти.

Когато стигнахме до място, откъдето вече се виждаха пустият плаж и морето, Хари спря.

— Какво ще кажете да бъде тук, г-н Лукас? Ще го заровим надълбоко.

Измерих с поглед мястото, огледах наоколо, после завъртях очи към пустата ивица пясък, оградена от храсти.

— Добре — чух се да произнасям.

Джо започна да копае. Беше трудна работа. Пясъкът постоянно падаше обратно в дупката, която той правеше. Слънцето вече напичаше.

Аз си стоях там сред кошмара и чаках.

Когато Джо беше изкопал една ивица, дълга около седем стъпки и дълбока около стъпка, Хари започна с другата лопата да разчиства пясъка, който Джо изхвърляше. Работата тръгна по-бързо.

Двамата мъже се потяха. Наблюдавах как мускулите на Джо изпъкват при напрежението и как от брадата на Хари се стича пот. Цялата сцена беше нереална. Може би се шашвах.

Когато ивицата стана около метър и половина дълбока, Хари каза:

— Добре, Джо, стига толкова.

Джо се усмихна, избърса потта от лицето си с опакото на ръката и изскочи от дупката.

Хари се обърна и се вгледа в мен.

— Е, г-н Лукас, това си е ваше погребение, нали? Трябват още трийсетина сантиметра на дълбочина. — Той ми предложи своята лопата. — Покопайте малко!

Внезапно появилата се злоба в гласа му ми подсказа, че нямах избор. Свалих си якето, взех лопатата и слязох в дупката.

Хари и Джо се отдръпнаха.

Все в същия кошмар започнах да копая. Бяха изминали само две-три минути, когато Хари рече: „Добре, г-н Лукас. Джо ще довърши. Той обича да копае“. Изсмя се. После се наведе, хвана ме за китката и ме издърпа. Джо зае мястото ми и след няколко минути дупката беше дълбока около метър и осемдесет.

— Смятате ли, че това е достатъчно, г-н Лукас? — попита Хари. — Не мога да си представя някое дете или куче да рови толкова надълбоко. Веднъж като го вкараме вътре, ще си остане там завинаги. Как мислите?

Преметнах якето си през рамо, а потта се стичаше по нараненото ми лице.

— Добре е.

Хари погледна към Джо.

— Иди го донеси.

Чернокожият се затича към колата.

Аз чаках.

Хари, който държеше лопатата за желязото, се беше зазяпал към плажа и морето.

— Хубаво местенце — вметна той. — Не бих имал нищо против да бъда погребан тук. По-добре е от онези отвратителни гробища с кръстове и цветя.

Нищо не казах.

Появиха се Джо и Бени, които носеха трупа на тантурестия мъж. Обърнах се настрани, защото ми се доповръща. Чух едно тупване, когато пуснаха тялото до отворения гроб.

— Г-н Лукас, елате само да погледнете, за да сте сигурен — рече Хари.

Обърнах се.

Джо и Бени се отдръпнаха назад. Тантурестият мъж, окървавен и съвсем мъртъв, лежеше на пясъка.

Хари изведнъж ме блъсна силно и аз залитнах напред, така че се озовах точно над тялото. Погледнах надолу с ужас. Лицето му беше смачкано навътре. Виждах бялото на мозъка му през пробитото чело.

— Добре, г-н Лукас — каза Хари, като пристъпи напред и ме хвана под мишница. — Хайде да се върнем в колата. Бени и Джо ще го оправят. Доволен ли сте? Искам да бъдете доволен от работата.

Отскубнах се от ръката му и с несигурни стъпки се отправих обратно към колата. Той вървеше до мен. Когато стигнахме, ръката му отново ме хвана под мишницата и той ме забута към задницата й. Отвори багажника.

— Тук е голяма кочина, г-н Лукас, но не се притеснявайте. Ние ще го оправим вместо вас.

Погледнах към оцапаната с кръв гумена постелка на багажника и се извърнах.

— Влезте в колата и се отпуснете, г-н Лукас. Вече няма за какво да се тревожите.

Отворих вратата и седнах на мястото до шофьора. Смазаното, окървавено лице на Марш се появи в замъгленото ми съзнание. Останах така, докато Джо и Бени не се върнаха. Те се качиха в колата. Хари се вмъкна зад кормилото.

— Ще ви закарам у вас, г-н Лукас — подхвърли той, — после Джо ще почисти колата. Следобед ще ви я докарам обратно в гаража. Няма абсолютно нищо, за което да се тревожите.