Орхан Памук - Сняг

— Там ще можем ли да поговорим на спокойствие?

— Никой не трябва да узнае за нашия разговор, дори на Ипек не бива да казвате — рече тя и отвори широко очи. Пред наблюдаващото ги множество тя най-официално стисна ръката на Ка. — Сега, ама тайничко, проверете дали ще ме последват агенти, един ли ще е, двама ли ще са, ще ми кажете после.

Съвсем леко разтягайки крайчетата на устните си в усмивка, тя с такъв маниер кимна утвърдително с глава, че Ка се смая на хладнокръвието й. Пък и вече го бе завладяла идеята да се срещне в една стая с Кадифе тайно от Ипек.

Тутакси осъзна, че не би желал дори бегло да мерне Ипек в хотела, преди срещата с Кадифе. И за да убие времето дотогава, продължи да скитосва из улиците. Никой не изглеждаше недоволен от военния преврат; точно както в детството му наоколо витаеше атмосферата на новото начало, на промяната в напрегнатия живот. Награбили чанти и деца, жените вече подбираха плодове, като ги опипваха, вече се пазаряха по бакалници и плод-зеленчуци, а стърчащите по ъглите мустакати мъже, димейки с безфилтърните си цигари, оглеждаха минувачите и клюкарстваха. От мястото си отсъстваше единствено преструващия се на слепец просяк, когото Ка вчера на два пъти зърна под стряхата на обезлюдена къща в пустеещото пространство между гаражите и пазара. Не видя и паркиралите насред улицата пикапи, от които се продаваха портокали и ябълки. И без друго рехавият трафик бе съвсем оредял, само че беше трудно да се определи дали това е по причина на военния преврат, или на снега. Броят на цивилните полицаи в града бе нараснал (един бе поел от долната част на булевард „Халитпаша“, там, дето няколко момчета играеха футбол, към крепостта); за неопределено време двата хотела до гарата („Пан“ и „Хюриет“), които работеха като публични домове, бяха прекратили тъмната си дейност, прекратени бяха и боевете с петли, бяха се спотаили нейде и месарите, занимаващи се с колене на контрабанден добитък. Нищо не нарушаваше покоя, пък и карсци вече бяха навикнали на гърмежите, разнасящи се сегиз-тогиз нощем из бедняшките махали. За да усети пълновластно в душата си чувството за свобода, с което го даряваше тази музика на незаинтересоваността, Ка си купи един канелен шербет от „Модерн бюфе“ на ъгъла между булевардите „Кючюк Кязъмбей“ и „Кязъм Карабекир“ и го изгълта с огромно удоволствие.

Шестнайсет минути по-късно, когато влезе в стая № 217, Ка бе тъй пренапрегнат от съвсем оправдания си страх, че веднага спомена за шербета, чийто тръпчив вкус усещаше още, та да подхване що-годе по-забавен и по-различен разговор с Кадифе.

— Някога разправяха, че разгневени кюрди сипвали отрова в шербета, за да тровят военните — рече Кадифе. — Държавата дори пратила тайни инспектори да разнищят каква е работата.

— Вярвате ли на тия истории? — запита Ка.

— Чуеха ли тия истории, всички образовани, поевропейчили се нетукашни мъже тръгваха към „Модерн бюфе“ и за да покажат, че не хващат вяра на слуховете за някакъв заговор, пиеха от шербета и по най-ахмашки начин се тровеха — каза Кадифе. — Защото слуховете са си верни. За някои кюрди Аллах просто не съществува, тъй като са много злощастни.

— Защо държавата позволява това да продължава толкова време?

— Европеизираните интелектуалци като вас, без дори да го съзнават, всъщност вярват най-много в държавата. МИТ е наясно със случая, както е наясно и с всичко останало, ала не предприема нищо.

— Добре де, а знаят ли, че сега сме тук?

— Не се бойте, сега не знаят — отвърна с усмивка Кадифе. — Един ден непременно ще узнаят, но докато дойде това време, ние тук сме свободни. Това мимолетно време е едничкото време на свободата в Карс. Оценете го и, ако обичате, си свалете палтото.

— Палтото ми ме предпазва от беди — отвърна Ка. Забеляза страха, изписал се върху лицето на Кадифе. — Пък и тук е студено.

Помещението представляваше половината на малка стая, ползвана в миналото като килер. Възтясно прозорче, гледащо към вътрешния двор, малко легло, в двата края на което притеснено седяха двамата и специфичният мирис на задушлива влажна прах, присъщ на недобре проветрените хотелски стаи. Кадифе се протегна, опитвайки се да завърти кранчето на радиатора в края на стаята, но то здравата заяждаше и се отказа. Забелязвайки как нервно се надигна Ка от леглото, тя се помъчи да се усмихне.

Ка с изненада проумя, че Кадифе изпитва удоволствие да е в една стая с него. Подир дългите години на самота и на Ка му харесваше да бъде в една стая с красиво момиче, ала удоволствието, което изпитваше не бе тъй „меко“ като при Кадифе, а по-дълбоко и разрушително.