Орхан Памук - Сняг

Агентът остана толкоз доволен, че на тръгване разцелува Ка, след което дори собственоръчно освободи залостената врата.

Следван от черното куче, Ка извървя пътя до хотела, наслаждавайки се на прелестта на заснежените, пусти улици. На рецепцията остави бележка: „Ела бързо.“ Помоли Джавит да я предаде на Ипек. Изтегна се на леглото в стаята си и докато чакаше, се замисли за майка си. Не задълго обаче, защото все още неидващата Ипек просто обсеби ума му. Беше му изключително мъчително да я чака, дори и за кратко, и с разкаяние установи как е сглупил да се влюби в Ипек и да дойде в Карс. Но ето, бе изминало сума ти време, а Ипек все я нямаше.

Трийсет и осем минути след Ка в хотела пристигна и Ипек.

— Бях при въглищаря — каза тя. — В дванайсет без десет излязох през задния двор, понеже изтече ли часът на забраната да се излиза на улицата, пред дюкяна ще се струпа огромна опашка. След дванайсет часа се помотах малко из улиците. Ако знаех, щях да дойда веднага.

Ка се почувства тъй щастлив от жизнеността и живостта, които Ипек внесе в стаята, че чак се уплаши да не би да се развали мига, който изживяваше в момента. Загледа се в блестящите, дълги коси на Ипек и в малките й ръце, които непрестанно сновяха (лявата й ръка бе докоснала косата й, за да я пооправи, носа, колана, крайчеца на вратата, красивата й дълга шия, отново косата, която бе пооправила току-що, и колието от яспис — Ка едва сега го забеляза.

— Безнадеждно съм влюбен в теб и това ме измъчва — рече Ка.

— Не страдай толкова, бързо пламналата любов също тъй бързо угасва.

Ка я прегърна тревожно и се опита да я целуне. За разлика от тревожността у Ка обаче, Ипек се отдаде на целувката абсолютно спокойно. Почувства обгръщащите раменете му малки ръце на жената, изпита цялата сладост на целувката — това направо го зашемети. По отзивчивостта на тялото й Ка разбра, че сега и Ипек го желае. Благодарение на способността си да преминава шеметно от дълбок песимизъм към блаженство, той се почувства тъй щастлив, че отвори очите си, ума си и паметта си за този миг и за цялата вселена.

— И аз искам да се любя с теб — рече Ипек. За секунда се загледа пред себе си. Сетне вдигна поглед и решително впери леко кривогледите си очи в Ка. — Но вече ти казах, не и тук, под носа на татко.

— Баща ти кога излиза?

— Никога — отвърна Ипек. Отвори вратата. — Трябва да вървя — отсече тя и се отдалечи.

Ка се загледа подире й, докато надолу по стълбите в края на полутъмния коридор Ипек се изгуби от погледа му. Затвори вратата и когато седна на леглото, измъкна бележника от джоба си и още на първата празна страница започна да записва стихотворението, което озаглави „Безизходици и затруднения“.

Остана така в края на леглото и след като завърши стихотворението, и за първи път, откакто бе пристигнал в тоя град се замисли, че тук няма какво друго да прави, освен да преследва Ипек и да пише стихове: това му създаваше усещане и за безизходица, и за свобода. Бе сигурен, че успее ли сега да убеди Ипек да напуснат заедно Карс, ще бъде щастлив с нея до края на живота си. Бе благодарен на снега, затворил пътищата, защото му подсигуряваше нужното време да убеди Ипек, а съвместното им съжителство нямаше как да не улесни нещата.

Навлече палтото и без да го забележи никой се измъкна навън. Тръгна не по посока на общината, а надолу, вляво от булевард „Истиклялъ Милли“. От „Аптека на знанието“ купи витамин C, върна се, зяпайки ресторантските витрини наляво от площад „Фаикбей“, свърна по булевард „Кязъм Карабекир“. Бяха свалили предизборните знаменца, развяващи се вчера на площада, и бяха отворили магазините. От магазинче за канцеларски принадлежности и касети гръмко се разнасяше музика. Само и само да са на улицата, смръзналите се карсци, изпълнили тротоарите, шетаха нагоре-надолу по търговската улица, озъртаха се и се зазяпваха по витрините. В града обаче още не бяха пристигнали микробусите с хората от околиите, идващи тук да подремят по чайните или да посетят бръснаря. Децата по улиците го накараха да забрави страха си и да се усети щастлив. Наблюдаваше ги как се возят в шейните си, как се бият със снежни топки, как сноват, как се ругаят в малките незастроени пространства на оснежените площади, по градинките на държавни учреждения и училища, по стръмнините, по мостовете над карската река, и докато се взираше в цялото това оживление, Ка мерна и група подсмърчащи хлапета. Малцина от тях бяха с палта, повечето носеха училищните си сака, шалчета и такета. Вглеждаше се в щастливото множество, посрещнало с радост обявената заради военния преврат ваканция, ала усетеше ли, че здравата е премръзнал, се вмъкваше в най-близката чайна, сядаше на маса срещу агента Саффет, изпиваше чаша чай и отново — на улицата.