Орхан Памук - Сняг

— Добрият актьор — с немалка доза театралност изрече Сунай — представя трупалите се с години, със стотици години сили на историята, сбутани в някой ъгъл, разпукали се, но неуспели да се измъкнат наяве и останали без изказ. В най-затънтените кътчета, из най-неведомите пътища, насред най-отдалечените сцени той цял живот търси гласа, който да го дари с действителната свобода. Открие ли го, трябва безстрашно да продължи докрай.

— Подир три дни, когато снегът спре и когато се отворят пътищата, Анкара ще потърси сметка за пролялата се тук кръв — рече Ка. — И не защото не й харесва проливането на кръв, а защото няма да й хареса, че друг е свършил работата. Карсци ще се отвратят от теб и от твоята необичайна постановка. Какво ще правиш тогава?

— Сам видя доктора — сърцето ми е болно, вече съм към края на живота си, нищо вече не ме интересува — отвърна Сунай. — Чуй какво ми хрумна. Казват, че ако спипаме някого, да речем, убиеца на директора на Педагогическия институт, че ако го обесим веднага и го излъчим на живо по телевизията, карсци ще омекнат като восък.

— Те и сега са омекнали като восък — отвърна Ка.

— Казват, че подготвяли атентатори-самоубийци.

— И един да обесите, по-страшно ще стане.

— Боиш се, че щом европейците разберат за нашите деяния, аз ще изгоря от срам ли? Ти имаш ли представа колко народ са избесили, за да съхранят модерния си свят, пред който се прехласваш? Още в самото начало Ататюрк е люшвал на въжето подобни фантазьори либерали с птичи мозъчета. Набий си в главата и още нещо: арестуваните ученици от кораническия лицей, които видя днес, завинаги са запечатали в паметта си твоето лице. Те са способни да хвърлят своите бомби навсякъде и срещу всекиго, достатъчно е и гласа ти само да са чули. Пък и снощи, понеже, нали, изрецитира стихотворението си, те вече те броят за съучастник в заговора… Всички, които поне малко са се поевропейчили, най-вече възгорделите се, презиращи народа си интелигенти се нуждаят от една секуларистка армия, за да продължават да дишат, в противен случай ислямистите с тъп нож ще закълцат и тях, и нагримираните им жени. Тия глупаци обаче, въобразяващи си, че са европейци, като същински сноби презират военните, които всъщност ги закрилят. Смяташ ли, че някой ще си спомни как някакъв си либерал с мекушаво сърце е ронил сълзи за младоците от кораническия лицей, когато тук един ден стане като в Иран? Още същия ден ще те качат на въжето, задето малко нещо си се поевропейчил, задето от страх си забравил дори началото на молитвите, задето си се превърнал в конте, задето си турнал вратовръзка или пък задето си навлякъл това палто. Откъде го купи това прекрасно палто? Мога ли да го облека по време на представлението?

— Естествено.

— Ще ти подсигуря охрана, за да не ти надупчат палтото. След малко ще говоря по телевизията. Да се излиза навън е позволено само до пладне. Не си показвай носа на улицата.

— Чак такъв опасен терорист „ислямист“ в Карс няма — рече Ка.

— И тия, дето ги има, са предостатъчни — отвърна Сунай. — Годни са да управляват страната единствено ако всяват религиозен страх в сърцата на хората. След което обаче винаги се оказва, че страхът е бил оправдан. Не се ли опре на държавата и на армията, народът, обзет от ужас пред фанатиците, ще попадне в лапите на мракобесието и анархизма, присъщи на някои племенни държави от Средния изток и Азия.

Застанал прав, той говореше, сякаш издаваше разпореждания, сякаш се взираше в някаква въображаема точка над главите на зрителите — докато го наблюдаваше, Ка си припомни театралните пози, заемани от Сунай на сцената преди двайсет години. Ала не се разсмя; и Ка се усещаше като актьор, участник в демодирана вече пиеса.

— Кажи най-сетне какво искаш? — попита Ка.

— Без мен ти трудно би издържал в тоя град. Колкото и да раболепничиш пред фанатиците, пак ще ти надупчат палтото. Аз съм единственият ти приятел и защитник в Карс. Изгубиш ли моето приятелство, не забравяй това, ще те натикат в някоя от килиите в подземието на Дирекцията по сигурността. Приятелчетата ти от „Джумхуриет“ много повече вярват на военните, отколкото на теб. Трябва добре да го знаеш.

— Знам го.

— Тогава ми разкажи всичко, което укри от полицията, всичко, което стаяваш в сърцето си, понеже се чувстваш виновен.

— Тук имам чувството, че като че ли започвам да вярвам в Аллах — поусмихна се Ка. — Вероятно го укривам и от самия себе си.

— Не, опитваш се да убедиш себе си! Безсмислено е, колкото и да вярваш, да го вършиш сам. Въпросът е да вярваш, както вярват бедняците, да се превърнеш в един от тях. Да ядеш като тях, да живееш като тях и ако се смееш на онова, на което се смеят те, ако те гневи онова, което гневи и тях, едва тогава би могъл да повярваш в техния Аллах. Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот. Сега обаче да те попитам друго. След половин час по телевизията ще правя обръщение към карсци. Ще ми се да ги зарадвам с някоя новина. Да им кажа, че убиецът на директора на Педагогическия институт е заловен. Съществува вероятност той да се окаже същият, който е стрелял и по кмета. Да им кажа ли, че тази сутрин си разпознал човека? След което ти да се появиш по телевизията и да им разкажеш всичко.