Орхан Памук - Сняг

— Стихотворението, което прочете снощи в театъра, беше твърде модерно — рече той. — За съжаление, нашият зрител не е на нужното равнище, за да разбере модерното изкуство. По тази причина и аз в творчеството си се опирам и на изпълнителки на гьобеци, и на вратаря Вурал с неговите авантюри — тях народът ги разбира. След което, вече без всякакви компромиси, им предлагам най-модерния „театър на живота“ — участник в самия живот. Предпочитам, ведно с народа, да създавам едновременно и низше, и висше изкуство, вместо да играя в Истанбул в подражателски булевардни комедии, спонсорирани от някоя банка. Кажи ми сега ти, ама като на приятел, защо в Дирекцията по сигурността и във Ветеринарния факултет не посочи сред заподозрените ислямисти виновниците?

— Не успях да разпозная никого.

— Военните, като видели каква обич изпитваш към младежа, дето те е отвел при Тъмносиния, мислели да задържат и тебе. Сторило им се подозрително, че пристигаш от Германия тъкмо в навечерието на тая революция, както и че си станал очевидец на убийството на директора. Смятаха да те поизтезават по време на разпита, та да разберат какво ти е известно, аз обаче ги възпрях, станах ти гарант.

— Благодаря.

— Така и не се изясни защо си целунал мъртвия младеж, дето те е отвел при Тъмносиния.

— Не знам — отвърна Ка. — Имаше нещо почтено и откровено в него. Мислех си, че ще живее сто години.

— Да ти прочета ли какъв е бил тоя Неджип, дето толкова го жалиш?

Измъкна някакъв лист и прочете, че Неджип бил вече изхвърлян веднъж от лицея през март миналата година, че е бил замесен в инцидента с изпочупените витрини на бирария „Неше“, задето в нея продавали алкохол по време на Рамазана, че известно време е работил като момче за всичко в Областната централа на Партията на благоденствието, че по-късно е бил отстранен оттам било заради екстремистките си възгледи, било заради нервните си кризи, които стресирали всички (пък и в партийната централа внезапно се били появили доносници), че е искал да придружава Тъмносиния, от когото се възхищавал, при неговите идвания в Карс през последните осемнайсет месеца, че е написал разказ, според служителите на МИТ „неразбираем“, и го предложил на карски религиозен вестник, от който цифром и словом се продавали седемдесет и пет бройки, че с другаря си Фазъл са замисляли как да убият пенсионирания аптекар, който водел рубрика в споменатия вестник, понеже на няколко пъти го бил целунал по особен начин (този факт бил от досието му, а оригиналното писмо, в което са планирали как да напуснат местопрестъплението било откраднато от архива на МИТ), че на определени дати се е разхождал по булевард „Ататюрк“ и се е смеел с приятелите си, че по време на една от тия разходки през месец октомври е правил някакви знаци подир профучала край тях полицейска кола.

— Тук Националната разузнавателна служба работи доста добре — отсъди Ка.

— Знаят как си бил поканен от шейх Саадеттин ефенди и как си посетил дома му, там са инсталирани микрофони, как си му целунал ръка, как си споделил със сълзи на очи, че вярваш в Аллах и как си се принизил до нивото на простолюдието, присъствало там, по неподобаващ за тебе начин, ала не знаят защо си сторил всичко това. Вярно е, немалко леви поети в тая държава променят позицията си от притеснение, казвайки си „абе, я аз да стана вярващ, преди да са дошли на власт“.

Ка видимо се изчерви. И понеже усети, че Сунай възприема срама му като слабост, се засрами още повече.

— Знам, онова, което видя сутринта, те измъчва. Полицията твърде зле се отнася с младежите, някои служители са като животни, бият за удоволствие. Но да оставим това… — Подаде цигара на Ка. — На младини и аз като тебе обикалях улиците на Нишанташъ и Бейоглу, бях луднал по западните филми, четях Сартр и Зола и вярвах, че Европа е нашето бъдеще. Ти, струва ми се, едва ли би останал само зрител на рухването на този свят, на принудата върху нашите сестри да си покриват главите, на забраната да се твори поезия, която не е съобразена с религията, както е в Иран. Защото ти си от моя свят и защото няма друг в Карс, който да е чел Т. С. Елиът.

— Чел го е и Мухтар, кандидат-кметът от Партията на благоденствието — отвърна Ка. — Поезията го вълнува доста.

— Не се и наложи да го арестуваме — усмихна се Сунай. — Сам подал още на първия военен, който му звъннал на вратата, подписано заявление, че снема кандидатурата си за общински кмет.

Отекна експлозия. Стъкла и черчевета потрепераха. И двамата се извърнаха по посока на звука към прозорците, гледащи към карската река отсреща, ала след като не видяха друго освен строените оттатък пътя заснежени тополи и заледения покрив на пустееща сграда, се приближиха плътно до прозореца. На улицата нямаше жива душа, пред вратата стърчеше единствено охраната. Карс, дори по обяд, беше необикновено тъжен град.