Орхан Памук - Сняг

Мъжът, настанил се в автобуса точно зад шофьора, размишляваше за тишината на снега. Ако това, което усещаше в душата си, бе начало на стихотворение, щеше да го нарече тишината на снега.

Беше хванал в последния миг автобуса, който да го отведе от Ерзурум в Карс. След двудневно пътуване през виелицата беше пристигнал от Истанбул на ерзурумската автогара — бе се залутал с чантата в ръка из мръсните й и студени коридори, за да научи откъде тръгват автобусите за Карс, когато някакъв човек му каза, че един всеки момент ще потегли.

Бе успял да го хване — стар автобус „Магирус“, ала непожелалият да отваря наново капака заради багажа му помощник на шофьора бе казал: „Страшно бързаме!“ Ето защо помъкна със себе си обемистата тъмновишнева пътна чанта „Бали“, която лежеше сега в краката му. Настанилият се до прозореца пътник бе облечен в дебело пепеляво палто, закупено от „Кауфхоф“ във Франкфурт преди пет години. Нека кажем веднага, че в дните, които му предстояха в Карс, това пухкаво, красиво палто щеше да му донесе както мигове на срам и безпокойство, така и усещането за сигурност.

Щом автобусът потегли, настанилият се до прозореца пътник отвори широко очи, каза си „може да видя и нещо ново“ и заоглежда крайните ерзурумски махали, дребните и бедни бакалнички, фурните, порутените кафенета, а междувременно снегът вече бе завалял — по-силен и по-едър от снега, валял по пътя от Истанбул до Ерзурум. Ако пътникът до прозореца, доста преуморен от пътуването, бе обърнал повечко внимание на едрите, спускащи се като перушина от небето снежинки, щеше да предусети приближаването на голямата снежна виелица и, проумявайки още в началото, че предприетото пътуване ще промени изцяло живота му, сигурно би се върнал обратно.

През ума му обаче не мина никаква мисъл за връщане. Беше вперил очи в небето, видимо по-изсветляло от земята в спускащата се привечер, съзерцаваше все по-едреещите и завихрящи се от вятъра снежинки не като признак на приближаващото се бедствие, а като знамение за дългоочакваното завръщане към щастието и чистотата на детството. Само преди седмица настанилият се до прозореца пътник за първи път след дванайсет години бе пристигнал в Истанбул, в града на своето детство, на своите щастливи години, остана там четири дни, заради смъртта на майка си, след което предприе непредвиденото си пътуване към Карс. Усещаше как изсипващият се сред тази необикновена красота сняг го прави къде по-щастлив, отколкото се беше почувствал тогава, в Истанбул, подир своето тъй дълго отсъствие. Беше поет — в едно стихотворение, сътворено преди години и почти непознато на турския читател бе казал, че снегът от нашите сънища вали един-единствен път през живота ни.

Снегът се сипеше неспирно, кротко като в сънищата, а усещането за невинност и чистота пречистваше настанилия се до прозореца пътник — подобно усещане жадуваше пламенно от години и, преливащ от оптимизъм, започна да вярва, че в този свят ще успее да се почувства у дома си. След малко си позволи нещо, каквото не бе правил отдавна и каквото дори не би могло да му хрумне доскоро — заспа на автобусната седалка.

Докато спи, да разкажем нещичко за него. От дванайсет години живееше в Германия като политически изгнаник, без да се интересува кой знае колко от политика. Поезията бе неговата истинска страст, неговото единствено въжделение. Беше четирийсет и две годишен ерген, изобщо не се беше женил. Би могло да се каже, че като за турчин изглеждаше висок, макар че така, свит на седалката, това не личеше, имаше светла, допълнително избледняла от пътуването кожа и светлокестенява коса.