Орхан Памук: Сняг

В десет, с три часа закъснение, автобусът пое по засипваните от снега улици на Карс. Ка не можа да познае града. Не можа да се ориентира нито къде се намира гарата, изникнала пред очите му през един пролетен ден преди двайсет години, когато пристигна тук с парния влак, нито къде е хотел „Джумхуриет“, до който го докара файтонджията, развел го преди това из целия град — във всяка от стаите на хотела имаше телефон. Под снега всичко бе изличено, сякаш беше изчезнало. Няколкото екипажа пред автогарата му припомниха миналото, но градът, който беше видял преди години, градът от спомените съвсем не беше толкова тъжен и беден. През заледените прозорци на автобуса Ка съзря бетонни жилищни кооперации, не по-различни от изградените през последните десет години из цяла Турция, еднаквите, както навсякъде, плексигласови пана и изборни плакати, провесени върху опънатите от единия до другия край на улицата въжета.

Слезе от автобуса и щом краката му докоснаха пухкавия сняг, през крачолите на панталона му проникна студ. Разпитвайки за хотел „Карпалас“, в който си бе резервирал стая по телефона от Истанбул, зърна сред пътниците, дето си вземаха багажа от помощника на шофьора, познати лица, ала не успя да се сети кои бяха тези хора под сипещия се сняг.

Видя ги отново в ресторант „Йешилюрт“, където се отби след настаняването в хотела: поизхабен, уморен, но все още привлекателен и лекомислен на вид мъж и пълна, но пъргава жена — личеше си, че е неговата спътница в живота. Ка ги знаеше от Истанбул, от преизпълнените с политически лозунги театрални постановки, играни през 70-те: мъжът се казваше Сунай Заим. Наблюдавайки ги разсеяно, Ка оприличи жената на своя съученичка от началното училище. Забеляза, че и останалите мъже на масата са с блед, мъртвешки тен, присъщ на хората от театралните среди — каква ли работа можеше да има малката театрална компания през снежната февруарска вечер в този забравен град? Напускайки ресторанта, който преди двайсет години бе претъпкан с чиновници с вратовръзки, на Ка му се привидя, че на друга маса седи един от въоръжените герои от левите движения на 70-те. И спомените му, и обеднелият, задъхващ се Карс, и ресторантът бяха като заличени под снега.

Дали улиците бяха пусти заради снега, или по заледените тротоари никога не е имало никого? Ка старателно зачете залепените по стените предизборни плакати, обяви за училища и ресторанти, както и наскоро монтираните от валийството противопоставящи се на самоубийствата билбордове със следния надпис: „Човекът е велико творение на Аллах и самоубийството е неверие.“ Ка забеляза група мъже, зяпнали телевизора в полупразна чайна със заледени прозорци. Поолекна му на душата, щом съзря старите руски каменни постройки, които отреждаха на Карс специално място в неговите спомени.

Една от изящните, построени в балтийски стил руски сгради бе хотел „Карпалас“. За да се влезе в двуетажната сграда с кокетни прозорци, трябваше да се пресече двора под една арка. Докато вървеше под арката — била е издигната преди сто и десет години така, че конските впрягове спокойно да минават под нея, — Ка изпита някакво смътно вълнение, ала бе тъй уморен, че изобщо не се замисли. Нека все пак отбележим, че вълнението му бе свързано с една от причините, довели го в Карс — преди три дни в Истанбул Ка беше отскочил до вестник „Джумхуриет“, там бе срещнал Танер, приятел от детството, той му беше съобщил, че в Карс предстоят общински избори и че тамошните девойки, досущ като девойките от град Батман, били прихванали странната болест, наречена самоубийство, и му беше предложил да замине за Карс, ако желае, разбира се, да пише по тия теми и да опознае след дванайсетгодишно отсъствие истинската Турция, щял, понеже нямало желаещ за тая работа, да му издаде временна журналистическа карта и накрая бе вметнал, че в Карс живее красивата им състудентка Ипек. Тъй като се била разделила с Мухтар, тя се била настанила в хотел „Карпалас“ в Карс заедно с баща си и със сестра си. Ка слушаше Танер — политически коментатор на „Джумхуриет“, — и си представяше красотата на Ипек.

Едва след като затвори вратата на стая № 203, намираща се на втория етаж — бе взел ключа от рецепциониста Джавит, който гледаше телевизия във фоайето с високия таван, — Ка се успокои. Не се потвърдиха опасенията му по време на пътуването, ето — нито умът му, нито сърцето му се оказаха изцяло ангажирани с мисълта дали Ипек ще бъде или няма да бъде в хотела. Вероятността да се влюби изпълваше Ка със смъртоносен страх, с мощния инстинктивен страх, който изпитват хората, в чиито спомени краткият им любовен живот е низ единствено от болки и срам.