Орхан Памук: Сняг

В полунощ, преди да се пъхне в кревата в полутъмната стая, той се доближи до прозореца по пижама и открехна пердето. Гледаше как неспирно, на едри парцали вали снегът.

Снегът, покрил мръсотията, калта и мрака, бе пробудил у Ка позабравеното усещане за чистота, ала още през първия си ден в Карс той изгуби това усещане за невинност. Тук снегът бе нещо изнурително, отегчително и застрашително. Валяло бе цялата нощ. На сутринта Ка потегли из улиците, надникна в едно-две от кафенетата, пълни с безработни кюрди, като ревностен журналист с бележник и писалка в ръка се срещна с някои избиратели, изкатери стръмните, заледени пътища из бедняшките махали, видя се със стария кмет, със заместник-валията и с близки на самоубилите се момичета. Онези приказни видения от заснежените улици, нахлували в детството му през прозорците на добре защитените къщи в Нишанташъ, сега му изглеждаха като начало на безнадеждната нищета в живота на средната класа, към който от години отправяше надеждите си като към последно убежище и дори не желаеше да си представя неговия крах.

На сутринта, докато още градът се разбуждаше, той, без да обръща внимание на сипещия се сняг, се забърза от булевард „Ататюрк“ към махалите с бордеите, към най-бедняшките райони на Карс, към Калеалтъ. Напредваше бързо под върбите и чинарите със заснежени корони и го обземаше такава тъга, че очите му се наливаха със сълзи, докато гледаше старите, порутени руски сгради с щръкнали през прозорците им кюнци, снега, сипещ се право във вътрешността на хилядолетната, извисяваща се между склада за дърва и трафопоста арменска църква, кучетата, които облайваха всеки минаващ по петстотингодишния каменен мост над карската река, изтънелите струйки дим, виещи се над схлупените бордеи в Калеалтъ, на вид пусти и изоставени под снега. Някакъв мъж, едно момче и две момичета, отскочили рано-рано до фурната на отсрещния бряг на реката, стискаха в пазвите си топлите хлябове, подбутваха се и се смееха тъй щастливо, че и Ка им отвърна с усмивка. Не нищетата, не и безнадеждността жегнаха толкова остро душата му, а странното и силно усещане за самота, което непрестанно щеше да го съпровожда навсякъде из града — грозните витрини на фотографските ателиета, заледените прозорци на чайните, претъпкани с играещи карти безработни, покритите със сняг площади. Сякаш това място бе забравено от всички и снегът безмълвно щеше да го затрупва до края на света.

Цяла сутрин шансът бе на негова страна — всички проявиха жив интерес към Ка, посрещнаха го като известен истанбулски журналист и пожелаха да му стиснат ръката, всеки — от заместник-валията до най-последния бедняк — го прие най-радушно и поговори с него. Ка бе представен на местните от Сердар бей, издател на вестник „Серхат шехир“ с тираж триста и двайсет броя, изпращал до неотдавна редовно кореспонденции в „Джумхуриет“ (повечето така и непубликувани). Първата работа на Ка, след като напусна хотела сутринта, бе да се види с „нашия местен кореспондент“, както го нарекоха в Истанбул — сва̀ри го пред вратата на редакцията и тутакси проумя, че Сердар бей няма как да не познава всекиго в този град. За първи път чу от него въпроса, който щеше да му бъде задаван стотици пъти през трите дни на престоя му в Карс.

— Добре дошли в нашия граничен град. По каква работа обаче насам?

Ка отвърна, че е дошъл да наблюдава провеждането на изборите и евентуално да напише материал за момичетата, сложили край на живота си.

— Историята със самоубилите се момичета е преувеличена, същото важи и за Батман. Нека се отбием при Касъм бей, заместник-директора на сигурността в Карс. Така или иначе знае, че сте пристигнали.

Явяването в полицията на всеки новодошъл в града, пък бил той и журналист, бе провинциален навик, останал от 40-те. Като политически изгнаник, завърнал се след доста години в родината, пък и тъй като по някакъв начин, без да е било коментирано, усещаше присъствието на герилята на ПКК, Ка изобщо не възрази.

Прекосиха целия град за петнайсетина минути — минаха под бавно спускащия се сняг покрай халите за плодове, покрай наредените един до друг по булевард „Кязъм Карабекир“ продавачи на дребна железария и резервни части, покрай чайните, в които мрачни безработни зяпаха телевизорите и падащия сняг, покрай мандражийските дюкяни с изложените огромни пити кашкавал.

Сердар бей поспря за миг и посочи на Ка мястото, дето бяха простреляли стария кмет. Кметът, според слуховете, бил прострелян вследствие на елементарен общински проблем — разрушаването на незаконно изграден балкон. Престъпникът бил спипан заедно с оръжието му три дни по-късно в плевнята на селската къща, където се укрил след деянието си. Три дни, през които плъзнали толкова много слухове, че преди да го заловят, никой изобщо не можел да им повярва — разочарованието било огромно, тъй като причината се оказала елементарна.