Орхан Памук - Сняг

— Неджип — промълви той и му се прищя да го прегърне и разцелува.

— Аз съм Фазъл — каза младежът. — Видях ви на улицата и ви последвах. — Бегло огледа масата, на която седеше агентът Саффет. — Кажете ми бързо вярно ли е, че е Неджип е мъртъв?

— Вярно е. С очите си го видях.

— Тогава защо ме нарекохте Неджип? Пак ли не сте сигурен?

— Не съм.

За миг лицето на Фазъл побеля като платно, после той с огромно усилие се съвзе.

— Настоява да отмъстя за него. По това разбирам, че е мъртъв. На мен обаче ми се ще, щом отворят училището, да уча, както преди, а не да се занимавам с мъст и политика.

— Пък и отмъщението е нещо ужасно.

— Въпреки това, пожелае ли, ще отмъстя — рече Фазъл. — Говорил ми е за вас. Предадохте ли писмата му на Хиджран, тоест на Кадифе?

— Предадох ги — отвърна Ка. Почувства се неловко под погледа на Фазъл и си помисли: „Дали пък да не си призная и да не кажа «ще ги предам»?“ Ала вече бе късно. А и незнайно защо, изречената лъжа изпълни душата му със сигурност. Обезпокои го само мярналия се върху лицето на Фазъл израз на болка.

Фазъл покри с длани лицето си, поплака малко. Сълзите идваха трудно, беше ядосан.

— Ако Неджип е мъртъв, кому ли трябва да отмъстя?

— Забелязвайки мълчанието на Ка, се вгледа в очите му. — Вие трябва да знаете.

— Неджип сподели с мен, че понякога вие двамата с него мислите едно и също нещо в един и същи миг. Щом ти мислиш, значи мисли и той.

— Онова, за което настоява да мисля, изпълва душата ми с болка — каза Фазъл. — Ка за първи път забеляза в очите му светлината, която долавяше и в погледа на Неджип. Стори му се, че е седнал до призрак.

— За какво настоява да мислиш?

— За мъст — отвърна Фазъл и се разплака отново.

Ка всъщност схвана веднага, че мислите на Фазъл не са свързани с отмъщението. Защото Фазъл му бе отговорил по този начин едва след като забеляза, че внимателно наблюдаващият ги агент Саффет се надигна от масата си и приближи.

— Покажете си личната карта — рече агент Саффет, гледайки строго.

— Училищната ми карта е на масата за получаване на книги.

Ка забеляза: Фазъл се досети, че мъжът е цивилен полицай и се паникьоса. Тръгнаха към масата за вземане на книги. По личната карта, която грабна от ръцете на наплашената по принцип служителка, агентът разбра, че Фазъл учи в кораническия лицей и хвърли към Ка обвинителен поглед, който трябваше да означава „всъщност ние си знаехме“. Сетне, с маниера на присвоило си топката дете, пъхна личната карта в джоба си.

— Ела в Дирекцията по сигурността и си вземи личната карта на имам-хатиб.

— Господин служителю — рече Ка. — Този младеж не е набъркан в нищо, той току-що научи, че най-добрият му приятел е починал, върнете му личната карта.

Саффет, въпреки молбата на Ка, не отстъпи.

Надявайки се да вземе личната карта от него на някое безлюдно място, Ка се уговори с Фазъл да се срещнат в седемнайсет часа на железния мост. Фазъл тутакси напусна библиотеката. Всички в читалнята се бяха разтревожили — да не би да ги проверят и тях. Но Саффет изобщо не забеляза това, бе се върнал на масата си и вече разлистваше течението на списание „Хаят“ от началото на 1960-а, вглеждайки се в последните снимки на министър-председателя Аднан Мендерес, преди да го обесят, и на тъжната принцеса Сюрейя, принудена да се разведе, тъй като не успяла да роди дете на иранския шах.

Ка реши, че няма да успее да вземе личната карта от агента и напусна библиотеката. Всичките му страхове се стопиха, като видя красотата на снежните улици и радостта на замерящите се със снежни топки дечурлига. Идеше му да се затича. На една опашка на площад „Хюкюмет“ забеляза тъжни премръзнали мъже с платнени торби и със загънати във вестници и овързани с канап пакети. Все боязливи карсци, решили покорно да предадат на държавата личното си оръжие, тъй като съвсем насериозно бяха приели съобщението за извънредното положение. Ала тъй като държавата много-много им нямаше вяра, опашката не бе допусната във валийството и те трябваше да зъзнат навън. Веднага след споменатото съобщение, посред нощ, под падащия сняг повечето от хората бяха заровили оръжията си на потайни места в заледената земя.

Докато вървеше по „Фаикбей“, срещна Кадифе и се изчерви. Допреди малко мислеше за Ипек и възприе Кадифе като нещо твърде близко и невероятно красиво, свързано с Ипек. Ако не бе се сдържал, щеше да прегърне и разцелува забраденото момиче.

— Трябва незабавно да ви съобщя нещо — рече Кадифе. — Но ви следи някакъв мъж и сега не мога да говоря. Ще дойдете ли в хотела в стая 217? Последната в края на коридора, дето е и вашата стая.