Орхан Памук - Сняг

— Коларят вдигна платнището — каза Ка.

— Имай му вяра. Миналата година синът му загина при престрелка с полицията. Наслаждавай се на пътуването.

Първа напусна стаята Кадифе. Когато тя влезе в кухнята, Ка видя как талигата се доближи до сводестия проход, отделящ вътрешния двор на старата руска къща от улицата, и без всякакво колебание слезе долу. Разтревожи се, че в кухнята нямаше никого, ала коларят го очакваше пред дворната порта. Безмълвно легна до Кадифе в свободното пространство между газовите бутилки.

Пътуването, което, осъзна го веднага, никога нямаше да забрави, продължи цифром и словом осемнайсет минути, но на Ка му се стори несравнимо по-дълго. Любопитстваше в коя част на града се намират, вслушваше се в откъслечните реплики на карсци в преминаващите със скрибуцане покрай тях екипажи и в дишането на лежащата до него Кадифе. Хлапетата, хванали се отзад за талигата, за да се попързалят, го обезпокоиха. Ала дотолкова му допадаше усмивката на Кадифе, че и той като хлапетата се почувства щастлив.

Докато лежеше в приятно пружиниращата върху гумените си колела в снега талига, в главата на Ка започна да нахлува ново стихотворение, но талигата, качвайки се връз някакъв тротоар, се пораздруса и подир малко спряха. Коларят вдигна платнището и след продължителната, породила нови стихове тишина Ка видя пуст заснежен двор, опасан от авторемонтни и заваръчни работилници и някакъв повреден трактор. Вързаното на синджир черно куче в ъгъла забеляза измъкващите се изпод платнището хора и залая.

Минаха през една орехова врата, после през друга и Ка се озова при Тъмносиния, който се взираше на прозореца към заснежения двор. Както и при първата им среща, и сега Ка се удиви на кестенявата му, биеща към червено коса, на луничките по лицето му и на тъмносиния цвят на очите му. Отсъствието на излишества в стаята, някои от вещите (същият гребен, същата полуотворена пътна чанта, същият пластмасов пепелник на „Ерсин електрик“ с османски орнаменти по краищата) нямаше как да не създадат у Ка впечатлението, че Тъмносиния не е променял жилището си през нощта. По хладнокръвната му усмивка обаче, подсказваща колко е наясно с вчерашния развой на събитията, Ка се досети, че той се поздравява за успешното си изплъзване от превратаджиите.

— Вече няма да можеш да пишеш за самоубилите се момичета — каза Тъмносиния.

— Защо?

— Военните също не го желаят.

— Аз не съм говорител на военните — предпазливо отвърна Ка.

— Знам.

За миг се изгледаха напрегнато.

— Вчера ми каза, че ще пишеш за самоубилите се момичета в западната преса — напомни Тъмносиния.

Ка се засрами от дребната си лъжа.

— За кой западен вестник? В кой немски вестник имаш познат? — попита Тъмносиния.

— Във „Франкфуртер рундшау“.

— Какъв е той?

— Немски журналист демократ.

— Как се казва?

— Ханс Хансен — отвърна Ка, прегръщайки палтото си.

— Имам едно обръщение за Ханс Хансен, насочено срещу военния преврат — рече Тъмносиния. — Не разполагаме с много време, искам незабавно да го запишеш. Върху най-последните страници в поетичния си бележник Ка започна да води записки. Тъмносиния каза, че от началото на преврата в театъра до момента са били убити най-малко осемдесет души (в действителност, включително с убитите в театъра, жертвите бяха седемнайсет); спомена атакуваните къщи, училища, деветте (а в действителност бяха четири) разрушени с танкове бордея, починалите по време на изтезанията младежи, престрелките в междууличните пространства, за които Ка изобщо не беше чувал; спомена мимоходом за страданията на кюрдите, като акцентира предимно върху тия на ислямистите; заяви, че прострелването на общинския кмет и на директора на Педагогическия институт било организирано от държавата като претекст за извършването на този преврат. Според него се правело всичко възможно да се попречи на „ислямистите да спечелят демократичните избори“. Докато Тъмносиния изреждаше в подкрепа на своята истина най-различни аргументи, като забраната за дейността на политическите партии и дружества и ред други такива, Ка се вторачи в изпълнените с възхита от словата му очи на Кадифе и по краищата на тези страници, откъснати след време от бележника му, взе да нахвърля рисунки и ескизи, подсказващи, че е мислел за Ипек: шията и косите на една жена, по-нататък детският дим, извисил се от детския комин на една детска къщурка… Още преди години Ка бе споделил с мен, че добрият поет трябва само да кръжи в орбитата на мощните реалности, които смята за верни, като същевременно трябва да се бои те да не развалят поезията му, и че в скритата музика на това кръжене е неговото изкуство.