Орхан Памук - Сняг

— Ханс Хансен се поинтересува от някои неща около Европейския съюз и Турция. Отговорих на въпросите му. Подир седмица ми телефонира. Покани ме на вечеря в дома си.

— Просто ей така?

— Да.

— Твърде подозрително. Какво видя в дома му? Със съпругата си запозна ли те?

Ка забеляза как настанилата се до плътно спуснатите пердета Кадифе изостри вниманието си.

— Добро и щастливо е семейството на Ханс Хансен — рече Ка. — Една привечер, след излизането на вестника, дойде да ме вземе от гарата. Половин час по-късно пристигнахме в красива светла къща, заобиколена с градина. Държаха се прекрасно с мен. Ядохме пиле с картофи на фурна. Жена му първо беше задушила картофите, после ги беше изпекла във фурната.

— Каква е жена му?

Ка си представи продавача от „Кауфхоф“ Ханс Хансен.

— Колкото е рус и привлекателен широкоплещестият Ханс Хансен, толкова са руси и красиви Ингеборг и децата.

— Някъде по стените им имаше ли кръст?

— Не си спомням, нямаше.

— Имало е, ама не си обърнал внимание — рече Тъмносиния: — Обратно на това, което си представят нашенските почитатели на Европа, европейската интелигенция е дълбоко свързана с религията си, с кръста си. Само че нашичките, като се върнат в Турция, не приказват за тия неща, защото целият им проблем е да докажат, че технологичното предимство на Запада е триумф на атеизма… Но разправяй какво видя, какво си говорихте?

— Макар че работи в отдел „Международна информация“ на „Франкфуртер рундшау“, хер Хансен обича литературата. Разговорът ни опря до поезията. Приказвахме за поети, различни страни, разкази. Не усетих как е минало времето.

— Съжаляваха ли те? Изпитваха ли към теб загриженост, задето си турчин, задето си нещастен, самотен и беден политически изгнаник, задето разни пияни, напрегнати немски младоци измъчват никому неизвестни турци като тебе, просто за да се позабавляват?

— Не знам, никой не ме е притискал до стената.

— И да не са ти демонстрирали съжаление, и да не са те притискали до стената, стремежът да съжаляваш е свойство на човешката душа. Тъкмо това свойство се е превърнало в средство за препитание на милионите турски и кюрдски интелигенти в Германия.

— Семейството на Ханс Хансен, децата му, всичките са добри хора. Деликатни, меки. Може би тъкмо поради своята деликатност не са ми показали, че ме съжаляват. Обикнах ги. Дори и да са ме съжалявали, не съм му придавал значение.

— Значи това положение изобщо не засегна честта ти?

— Може и да ме е засягало, ала нея вечер се чувствах абсолютно щастлив с тях. По ъглите на масата с приятна оранжева светлина искряха лампи… Такива вилици и ножове не бях виждал, но в никакъв случай не се чувствах чак дотам чужденец, че да се разтревожа… Телевизорът беше включен, от време на време го поглеждаха и това ми създаваше усещането, че съм си у дома. Понякога, щом забележеха, че немският ми не върши работа, заговаряха на английски. След вечеря децата поразпитаха баща си за разни неща по уроците им, а преди да си легнат, родителите им ги целунаха. Тъй спокойно се чувствах, че към края на вечерта се протегнах и си взех второ парче от тортата. Никой дори не забеляза, а и да бяха забелязали, щяха да го приемат най-естествено. После дълго размишлявах върху това.

— Каква торта? — попита Кадифе.

— Шоколадова със смокини, виенска торта.

Настъпи мълчание.

— Какъв цвят бяха пердетата? — попита Кадифе. — Какъв десен?

— Бели или може би кремави — отвърна Ка, правейки се, че се опитва да си припомни. — С фигури на рибки, цветя, мечета и разноцветни плодове.

— Значи като плат за деца.

— Не, атмосферата там беше сериозна. Длъжен съм да отбележа: бяха щастливи, но не се смееха като нас за щяло и нещяло. Бяха доста сериозни. Може би за това и бяха щастливи? За тях животът е сериозна работа, изискваща отговорност. А не напразно усилие, горчив изпит, както е при нас. Тази сериозност обаче е изпълнена с виталност, с позитивизъм. Щастието им е многобагрено и премерено, както рибките и мечетата по пердето.

— Покривката какъв цвят беше? — запита Кадифе.

— Забравих — отвърна Ка, потъвайки в размисъл, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Колко пъти си бил в дома им? — попита ядосано Тъмносиния.

— Нея вечер се чувствах толкова щастлив с тях, че ми се искаше да ме поканят отново. Само че Ханс Хансен никога повече не ме покани.

Вързаното на синджир куче в двора продължително излая. В този миг Ка забеляза тъга по лицето на Кадифе и гневно презрение по лицето на Тъмносиния.