Орхан Памук - Сняг

— И татко не може да излезе от хотела — Ка остана смаян от глезения момичешки глас на Кадифе. — Мизерията на Карс подкопава морала му.

— Убедете го да излезе от хотела, Кадифе — с официална нотка в гласа си, каквато отсъстваше в предишния разговор с нея, се намеси Ка… — Снегът е покрил всичко. — Очите им се срещнаха. Този път Кадифе се досети.

— Добре — каза тя. — За да излезе обаче от хотела, някой трябва да убеди татко да постави подписа си под един и същи текст с един ислямист и с един кюрдски националист. Кой ще го стори?

— Аз — отвърна Ка. — Вие, Кадифе, ще ми помогнете.

— Къде ще се срещнат? — попита Кадифе. — Заради тая глупост току-виж заловили татко и ако на тия години влезе в затвора…

— Това не е глупост — прекъсна я Тъмносиния. — Ако европейските вестници публикуват едно-две съобщения, Анкара ще вразуми тукашните, поне малко от малко ще ги възпре.

— Когато европейските вестници публикуват информация за проблема, най-вече ще изпъкне твоето име — подчерта Кадифе.

Тъмносиния увенча думите й със снизходителна и мила усмивка и Ка изпита уважение към него. За първи път му хрумна, че ако във „Франкфуртер рундшау“ се появи една прокламация, малотиражните ислямски вестници в Истанбул ще се пръснат от гордост поради този факт и няма как да не го раздуят. Това означаваше, че Тъмносиния ще се прочуе из цяла Турция. Настъпи продължително мълчание. Извадила носна кърпичка, Кадифе бършеше очите си. Ка усети — щом излезе оттук, двамата влюбени най-напред ще се скарат, след което ще се налюбят. Дали не копнееха вече да си е тръгнал? Високо-високо в небето прелетя самолет. Тримата се ослушаха и забиха погледи в най-горната част на прозореца, там, дето се виждаше небесната вис.

— Тук всъщност самолети не прелитат — произнесе Кадифе.

— Случило се е нещо извънредно — изрече Тъмносиния, сетне се поусмихна на собствената си мнителност. Щом забеляза обаче, че Ка се присъедини към усмивката му, избухна: — Разправят, че температурата е къде-къде по-ниска от минус двайсет, а пък държавата твърди, че е само минус двайсет градуса — и Тъмносиния предизвикателно изгледа Ка.

— Искам да водя нормален живот — рече Кадифе.

— Ти си отхвърлила нормалния буржоазен живот — каза Тъмносиния. — Това, което вършиш, те превръща в изключение…

— Аз не желая да бъда изключение. Искам да съм като всички. Ако не беше превратът, вероятно щях да открия главата си и да стана като всички.

— Тук всички си покриват главите — отвърна Тъмносиния.

— Не е вярно. Повечето образовани жени от моята среда не покриват главите си. Ако въпросът е да бъдеш обикновена, да бъдеш като останалите, би могло да се каже всъщност, че аз, покривайки главата си, се отдалечих доста от себеподобните си. Тук съзирам нещо от горделивостта и то никак не ми допада.

— Тогава още утре открий главата си — предложи Тъмносиния. — Всеки ще го приеме като триумф на военния преврат.

— Хората знаят, че изобщо не се интересувам какво мислят за мен останалите, такива като теб — лицето на Кадифе почервеня от удоволствие.

Тъмносиния отново се усмихна мило, ала в израза му Ка забеляза как този път е впрегнал цялата си воля. И Тъмносиния забеляза, че Ка го е забелязал. Това отпрати двамата мъже в едно друго пространство, там те не биха желали да присъстват едновременно, отпрати ги пред прага на интимността между Тъмносиния и Кадифе. Ка осъзна, че със своето грубовато държание, със своя полукапризен глас, Кадифе всъщност разголва интимността си с Тъмносиния, като по този начин, възползвайки се от слабото място на Ка, го кара да се чувства виновен, задето е очевидец на всичко това. Защо ли тъкмо сега си спомни за любовните писма на Неджип до Кадифе, които от вчера носеше в джоба си?

— Вестниците не споменават името на нито една обругавана, изхвърляна от института заради забрадката й жена — погледът на Кадифе потъмня. — Вместо снимките на жени, принудени заради забрадките да сложат край на живота си, вестниците поместват снимки на провинциални, предпазливи, глуповати ислямисти, които говорят от тяхно име. Мюсюлманката попада във вестниците само ако по време на религиозни празници е до съпруга си и той е общински кмет или нещо от сорта. Но мен точно такъв тип появяване ме гнети повече, отколкото ако изобщо го няма. Жал ми е за нещастните мъже, които правят-струват, само и само да се изложат на показ, докато ние страдаме, за да съхраним нашата скритност. Ето защо мисля, че заради това трябва да бъде написана статия за самоубилите се момичета. Отделно чувствам, че и аз също имам правото на изявление за пред Ханс Хансен.