Орхан Памук - Сняг

Във военния камион по някое време на Ка му се стори, че агентът с орловия нос от МИТ е извадил паспорта на грузинката и оглежда снимката й. Изпита странно вълнение и срам.

Още с влизането си в сградата на Ветеринарния факултет, Ка осъзна, че тук положението е по-тежко, отколкото в Дирекцията по сигурността. Пристъпвайки из коридорите на леденостудената сграда, Ка проумя, че тук никой не разполага с абсолютно никакво време да съчувства другиму. Довели бяха кюрдски националисти, паднали в лапите им леви терористи, известни с гръмките си изявления и с взривените тук и там бомби, както и всички, включени в списъците на МИТ като техни съмишленици. Полицаи, военни и прокурори разпитваха участниците в съвместните действия на тия групи и помагачите на кюрдската гериля да проникне от планината в града с къде-къде по-сурови и безмилостни методи от онези, които се прилагаха към заподозрените политически ислямисти.

Висок, едър полицай грижливо подхвана Ка за ръката, сякаш помагаше на трудно придвижващ се старец, и го разведе из три от учебните стаи, където се извършваха ужасии. Ще се постарая да не се спирам обстойно върху видяното от моя приятел в тези помещения — от своя страна и той бе постъпил по същия начин в своите записки в бележника.

Щом влязъл в първото учебно помещение, Ка за няколко секунди огледал състоянието на заподозрените и най-напред си рекъл, че пътят на човека в тоя свят е прекалено кратък. Загледан във вече разпитаните заподозрени, пред очите му, като в сън, оживяха представи и копнежи, свързани с други епохи, древни цивилизации и непосетени страни. И Ка, и присъстващите в стаята дълбоко в душите си усещаха, че отреденият им живот е стигнал своето дъно и се е разтопил като свещ. В бележника си Ка щеше да нарече това помещение „жълтото“.

Във втората учебна стая у Ка се пробудило усещането за мимолетност. Срещайки погледите на неколцина мъже, той се досетил, че ги е виждал в една чайна предния ден, докато обикалял града, и виновно отместил погледа си. Сега чувстваше, че те пребивават в някаква далечна страна от сънищата.

В третата учебна стая сред стенанията, сълзите и дълбоката тишина, нарастваща в душата му, Ка осъзна, че една всезнаеща сила, която не ще ни разкрие познанието си, превръща земния ни живот в страдание. Бе се постарал да не срещне ничий поглед. Гледаше, ала различаваше не хората пред себе си, а един-единствен цвят в представите си. И понеже този цвят твърде много напомняше на червения, щеше да нарече това помещение „червеното“. Тук се бяха обединили в едно цяло усещанията и от двете стаи — че животът е мимолетен, а човекът е обвиняем. Въпреки ужасяващата гледка, Ка се беше поуспокоил.

Не успя да разпознае никого и във Ветеринарния факултет — предположи, че това ще предизвика подозрение и недоверие. Отсъствието на Неджип сред заподозрените дотолкова го беше успокоило, че когато мъжът с орловия нос пожела като за последно Ка, с разпознавателна цел, да огледа телата в моргата на Социално-осигурителната болница, Ка беше пожелал същото миг преди това.

В моргата, намираща се в сутерена на болницата, за първи път показаха на Ка труповете на най-съмнителните лица. Единият труп бе на скандиращия лозунги активист, улучен от три куршума по време на втория залп. Ала Ка изобщо не го познаваше. Бе се приближил до трупа предпазливо и бе го погледнал почтително и напрегнато, сякаш го поздравяваше. Второто тяло, като че зъзнещо върху студения мрамор, бе на дребничък старец. След като куршумът пръснал лявото му око, от изтеклата кръв то се беше превърнало в тъмна дупка. Показаха му дребничкия старец, понеже полицията все още не беше установила, че човекът е дошъл от Трабзон, за да види внука си, отбиващ своята военна служба. Приближавайки се към третия труп, Ка, изпълнен с надежда, си представяше как подир малко ще се види с Ипек. И този труп бе с простреляно око. Мисълта за бедата, сполетяла лежащите в моргата, го връхлетя тъкмо тогава. Надвеси се и щом зърна отблизо бялото лице на младежа, нещо се сгромоляса в душата му.

Неджип. Неговото детинско лице. Неговите издадени напред устни като на вечно задаващо въпросите си хлапе. Ка усети студа и безмълвието на болницата. Неговите младежки пъпки. Неговият гърбав нос. Неговото ученическо сако. На Ка му се стори, че всеки миг ще се разплаче и това го смути. Смут, който така го смрази, че сълзите не потекоха. По средата на челото, там, дето преди дванайсет часа бе положил своята длан, зееше дупка от куршум. Не бледосинкавата белота на лицето му подсказваше, че е мъртъв, а изопнатото му като талпа тяло. Ка усети прилив на благодарност от това, че е жив. Което го разграничи от Неджип. Приведе се над него, освободи скръстените си на гърба ръце, хвана раменете на Неджип и го целуна по бузите. Те бяха студени, ала не и вкочанени. Зеленото на единственото полуотворено око на Неджип се взираше в Ка. Съвзе се и обясни на мъжа с орловия нос, че вчера този негов „приятел“ го спрял на улицата, казал му, че пише научнофантастичен роман и после го отвел при Тъмносиния. А го целунал, защото този „младеж“ имал невероятно чисто сърце.