Орхан Памук - Сняг

На бърза ръка Ка даде показания, че е разпознал един от труповете в Социално-осигурителната болница, подписа ги и те надлежно бяха заведени. Двамата с мъжа с орловия нос потеглиха със същия военен камион и докато пътуваха по безлюдните улици, изпъстрени с предизборни и осъждащи самоубийството плакати, подплашени кучета се разбягваха встрани. По пътя Ка успя да забележи как неуморимите хлапета и техните любопитни родители хвърляха по едно око на камиона през пролуките на спуснатите пердета, ала умът му бе ангажиран с нещо съвсем друго. Не можеше да изличи от съзнанието си лицето на Неджип и проснатото му вкоравено тяло. Мечтаеше си да се върне в хотела и Ипек да го утеши, но отминавайки пустия градски площад, камионът пое надолу по булевард „Ататюрк“ и две преки след Народния театър спря пред деветдесетгодишна сграда, останала от времето на руснаците.

Това бе едноетажен конак, който със своята прелест и занемареност бе натъжил Ка още първата вечер след пристигането му в Карс. Когато градът преминал в турски ръце, тук през първите години на републиката, заедно със семейството, готвачите и прислугата си бе водил разкошния свой живот Маруф бей, един от прочутите търговци, който притежавал екипажи и шейни с конски впрягове и въртял търговия със Съветския съюз, предлагайки там дървен материал и кожи. Към края на Втората световна война и в началото на Студената война Националната сигурност обвинила в шпионаж търгуващите със Съветския съюз по-известни богаташи, арестували ги, измъчвали ги, след което те изчезнали яко дим и никога повече не се върнали тук, а конакът на Маруф бей, поради разни наследствени претенции, останал без собственик близо двайсет години. В средата на 70-те агресивна марксистка фракция си присвоила това място, ползвайки го за свое седалище, като тук били замислени немалко политически престъпления (адвокатът Музаффер бей, кмет на общината, се разминал само с едно раняване), след военния преврат пък през 1980 година сградата била опразнена, по-късно обаче закупилият магазина в съседство пресметлив търговец я превърнал в склад за хладилници и печки, а преди три години завърналият се в родния си край с доста спестени пари от Истанбул и Саудитска Арабия предприемчив и мечтателен шивач я преустроил в ателие за оверлог.

Влизайки вътре, Ка видя машини за копчета, грамадни шевни машини, все стари модели, и сума ти огромни ножици, окачени на гвоздеи по стените — на мекия фон на тапетите с оранжеви рози всичко това наподобяваше на странни уреди за изтезания.

С износеното си палто и същия пуловер, с които Ка за първи път го срещна преди два дни, и обут във военни ботуши, Сунай Заим сновеше из стаята напред-назад с цигара без филтър в ръка. Щом зърна Ка, лицето му грейна, сякаш виждаше стар, обичан приятел, изтича към него, прегърна го и го разцелува. Целувка, която сякаш казваше „Щастие и благоденствие и за преврата, и за страната ни!“, почти както го беше изрекъл оня мъж с вид на търговец на едър рогат добитък в хотела, и все пак целувката говореше много повече за приятелство, нещо, което накара Ка да се усети още по-отчужден. Отсетне щеше да си обясни този приятелски порив със срещата на двама истанбулчани в бедно, затънтено място като Карс при доста трудни обстоятелства, ала вече знаеше, че част от тия трудни обстоятелства ги създава самият Сунай.

— Мрачният орел на отчаянието всеки ден разперва криле в душата ми — изрече Сунай, горд от своята загадъчност. — Аз не му позволявам да ме сграбчи, дръж се и ти. Всичко ще бъде наред.

Орнаментите по ъглите на високите тавани и огромната печка, които Ка забеляза в излъчваната от снега светлина, проникваща през големите прозорци, подсказваха, че широката стая е имала своите разкошни дни, сега обаче в нея се подвизаваха мъже с радиотелефони в ръце, двама грамадни охранители, които не изпускаха от поглед Ка, а върху масата до вратата, отваряща се към коридора, бяха разположени карта, оръжие, пишеща машина и досиета: тук, каза си мигом Ка, ще трябва да е щабът на „революцията“, в който Сунай разполага с достатъчно власт.

— Имаше години, и това бяха най-лошите ми години — заговори крачейки напред-назад из стаята Сунай. — В най-затънтените, в най-бедните и най-мизерни провинциални градчета в душата ми полека-лека се надигаше едно отчаяние, наречено тъга, когато научех, че стар приятел отдавна е напуснал града, а не когато не успявах да открия място, където да поставя пиесите ни, или хотелска стая, в която да се подслоним и да подремнем. И за да не ме завладее отчаянието, тичах, обикалях от врата на врата лекари, адвокати, учители, та да открия някого в града, който би проявил интерес към модерното изкуство, към нас, вестителите на модерния свят. И когато не откривах никого на единствения адрес, с който разполагах, когато узнавах, че полицията не разрешава да изнесем представлението си, или пък че полковникът, с когото исках да се срещна като последна надежда да получа това разрешение дори няма да ме приеме, тогава осъзнавах, че тъмнината в душата ми вече се надига. Че дремещият в нея орел бавно разперва криле и излита с намерението да ме задуши. Аз обаче не се поддавах на отчаянието, а изнасях представлението ни в най-мизерните чайни на света, по най-издигнатите места пред автогарите, насред железопътната гара, понеже, видите ли, началникът й бил хвърлил око на една от актрисите ни, в гаража на пожарна, в празните класни стаи на начално училище, в дъсчени ресторанти, зад витрината на бръснарски салон, по стълбите на някой пасаж, насред обори и по тротоари.