Орхан Памук - Сняг

Откак през вратата, отваряща се към коридора, бе влязла Фунда Есер, Сунай започна да казва „ние“, вместо „аз“. Между двамата съществуваше такава близост, че този преход не се стори неестествен на Ка. Фунда Есер пъргаво и изящно придвижи огромното си тяло към Ка, подаде му ръка, сетне прошепна нещо на съпруга си и със същия вид на делови човек напусна стаята.

— Това бяха нашите най-лоши години — продължи Сунай. — Всички вестници тогава писаха, че обществото ни отритва — нас, глупаците от Анкара и Истанбул. Веднъж ме споходи най-големият шанс, отреждан единствено на гениите — със своето изкуство да участвам в градежа на историята, ала точно в същия ден внезапно ми издърпаха килимчето изпод краката и аз се пльоснах в най-жалката кал. Обаче не се отказах, борех се с отчаянието. И ако съм затъвал все по-дълбоко в тази кал сред мръсотия, низост, сиромашия и невежество, аз нито за миг не съм губел вярата си, че ще успея да стигна до същинския материал, до големия бисер. Ти от какво се боиш?

В стаята влезе доктор с бяла риза и с някаква не съвсем естествена тревога измъкна от чантата си апарат за измерване на кръвно налягане, и докато го наместваше върху ръката на Сунай, Сунай така „трагично“ се вгледа в нахлуващата през прозореца бяла светлина, че Ка си припомни за „отритването му от обществото“ в началото на 80-те. Но още по-добре си спомняше ролите му през 70-те, донесли истинската слава на Сунай. През ония години, когато левият политически театър изживяваше своя златен век, сред многобройните малки театрални трупи името на Сунай изпъкна не само заради таланта и трудолюбието, осигурили му главни роли в не една пиеса, а и заради лидерските му качества, дар от Бога, които публиката съзираше у него. Младите турски зрители харесваха Сунай най-вече в постановките, в които изпълняваше ролите на облечени във власт, силни исторически личности, на якобински тип революционери като Наполеон, Ленин, Робеспиер, Енвер паша, или роли на народни герои, които приличаха на тях. Лицеистите и „прогресивните“ студенти го зяпваха с просълзени очи и го аплодираха, когато с мощния си, въздействащ глас Сунай се терзаеше заради страдащия народ, когато след плесницата на тираните се възправяше гордо и изричаше „Един ден непременно ще им потърсим сметка“, когато в най-лошия си ден (налагало се незабавно да влезе в болница), той, стискайки зъби, вдъхвал надежда на другарите си и въпреки всичко, макар душата му да се късала, успявал да извлече от себе си безпощадна сила заради щастието на този народ. Говореше се, че военното му образование доста е повлияло на неговата решителност, която демонстрираше най-вече във финалите на пиесите, когато вземаше властта и наказваше несправедливите. Беше учил в кулелийския военен лицей. Изпъдили го оттам в последния курс, понеже забегнал с лодка в Истанбул, взел да се подвизава из театрите в Бейоглу и тайно опитал да постави пиесата „Преди да се стопят ледовете“.

Военният преврат през 1980 година доведе до забраната на всички политически леви театри и държавата реши да се направи мащабен филм за Ататюрк по случай стогодишнината от рождението му, който да бъде разпространяван по телевизията. В миналото никому не бе и хрумвала мисълта турчин да изпълнява ролята на този рус, синеок, велик европеизиран герой, представяха си, че главната роля в големите нереализирани национални продукции трябва да бъде поверена на западни актьори като Лорънс Оливие, Курт Юргенс, Чарлтън Хестън. Този път обаче вестник „Хюриет“ своевременно бе подготвил общественото мнение: „най-после“ ролята на Ататюрк ще бъде поверена на турчин. Освен това бяха оповестили, че изпълнителят на ролята на Ататюрк ще се определи чрез изрязаните от вестника и изпратени пак там попълнени талони. Още в първите дни станало ясно, че народният вот дава голяма преднина на Сунай — той, утвърдил популярността си през продължителния демократичен период, бил един от кандидатите, номиниран от предварителното жури. Турските зрители предусещали, че привлекателният, величествен и вдъхващ доверие Сунай, години наред изпълнявал ролите на революционери, ще успее да пресъздаде образа на Ататюрк.

Първата грешка на Сунай бе, че прие твърде насериозно народния вот. Тръгна да се изявява по телевизията и вестниците, произнасяше речи пред всеки, който бе готов да го слуша, публикуваше снимки от щастливия си семеен живот с Фунда Есер. Разкривайки своя живот и политическите си възгледи, Сунай се зае да демонстрира, че е достоен за ролята на Ататюрк, че по някои свои вкусове и привички дори прилича на Него (ракията, танците, елегантните дрехи), че непрестанно Го препрочита — най-позьорски се снимаше с томовете от неговите „Речи“ в ръце. (Когато списващ една громяща вестникарска колонка писател доста по-рано го беше взел на мушката си и се подигра на Сунай, че всъщност четял не самите речи, а по-популярните извадки от тях, той взе от библиотеката оригиналните произведения и започна да позира с тях — въпреки всичките му усилия обаче, снимките, за негово съжаление, така и не бяха публикувани в същия вестник.) Посещаваше откривания на изложби, концерти и важни футболни мачове и навсякъде, където й да било, той приказваше пред второразредни репортери за Ататюрк и изобразителното изкуство, за Ататюрк и музиката, за Ататюрк и турския спорт. С неподхождаща на един якобинец страст, той направи изявления и в антизападни „религиозни“ вестници. В един от тях, отговаряйки по-скоро на провокативен въпрос, той възкликна: „Някой ден, естествено ако народът прецени, че съм достоен, бих могъл да изиграя и ролята на Пророк Мохамед.“ Това злополучно изявление постави начало на бъркотията.