Орхан Памук - Сняг

Там също имало убити. Задържани били стотици хора, но някои били освободени на сутринта.

При извънредни политически ситуации всички започваха да си шепнат — Ка си припомни университетските лавки отпреди двайсет години, разказваните шепнешком подобни истории за изтезания и насилия, изпълнените с гняв и мъка коментари във връзка с тях. В онзи период на Ка му се искаше да забрави, че в Турция се живее в душевен мрак и с чувството на вина, искаше му се да се прибере у дома и да чете, да чете някоя книга. А сега изпита импулса да подпомогне Ипек, като завърши фразата й с „Много страшно, много!“; обаче се отказа, защото разбираше, че всяко негово намерение, да говори ще е неестествено, тъй че продължи да дъвче виновно хляба и сиренето.

Докато Ипек му нашепваше, че транспортните средства, изпратени по кюрдските села, та да могат бащите да идентифицират труповете на синовете си от кораническия лицей, били заседнали в снега, че е обявен денят, в който всеки трябвало да предаде оръжието си на държавата, че е забранена дейността на кораническите курсове и на политическите партии, Ка се вглеждаше в ръцете, в очите и в кожата на изящната й шия, в кестенявата й коса, обрамчваща шията. Би ли го обикнала? Опита се да си представи как се движат по Кайзерщрасе във Франкфурт, как излизат от вечерната прожекция и се прибират в собствения си дом. Песимизмът обаче бързо овладя душата му. Сега пренасочи вниманието си към дебело нарязаните, както е в мизерстващите семейства, филии хляб в кошничката и към нещо дори по-лошо — дебелите филии хляб бяха подредени на пирамида, както го правеха в рибните ресторанти.

— Моля те, говори за нещо друго — внимателно каза Ка.

В момента Ипек обясняваше как ей тук, две сгради по-нататък, са спипали някакъв по нечий донос, както прекосявал градинката — млъкна разбиращо.

Ка съзря страх в очите й.

— Вчера, знаеш, бях безкрайно щастлив, за първи път от години прописах стихове — заоткровеничи Ка. — Но сега не издържам на тези истории.

— Вчерашното ти стихотворение бе много хубаво — каза Ипек.

— Ще ми помогнеш ли, преди изцяло да ме е завладяло нещастието?

— Как да ти помогна?

— Сега ще се кача в стаята си — отвърна Ка. — Ти ела след малко и притисни с ръце главата ми. За кратко, съвсем за кратко.

Още докато го изричаше, по уплашените й очи Ка разбра, че не ще го стори. Надигна се. Беше си провинциалистка, от местните; бе чужденка за Ка и той беше поискал от нея нещо, което една чужденка не можеше да проумее. Поначало не трябваше да прави това глупаво предложение, за да не вижда лицето на жената, изразяващо неразбиране. Изкатервайки тичешком стъпалата, той не спря да се самоукорява, за да може да убеди себе си, че е влюбен в нея. Влезе в стаята си, хвърли се на леглото — колко глупаво постъпи, каза си, да дойдеш тук от Истанбул и колко много сбърка, като се върна в Турция от Франкфурт. Какво ли би рекла майка му, която преди двайсет години се опитваше да държи сина си далеч от поезията, от литературата, за да води нормален живот, ако знаеше, че на четирийсет и две години щастието му е тук, в Карс и е свързано с жена, която се „грижи за кухнята“ и реже хляба на дебели филии? Какво ли би рекъл баща му, ако научеше, че синът му коленичи пред някакъв си дошъл от село шейх и с насълзени очи разговаря с него за вярата в Аллах? Тъжните и едри снежинки на завалелия отново сняг забавено се нижеха пред прозореца.

На вратата се почука, той скочи, изпълнен с надежда. Беше Ипек, но лицето й изразяваше нещо различно: съобщи му, че е пристигнал военен камион, че от него слезли двамина, единият военен, и че питали за Ка. Казала им, че ще му съобщи за тях.

— Хубаво — рече Ка.

— Ако искаш, да ти направя оня масаж — предложи Ипек.

Ка я притегли в стаята, затвори вратата, целуна я, сетне я отведе да седне на леглото. Той самият се изтегна върху него и положи главата си в скута й. Постояха безмълвно известно време, наблюдавайки през прозореца гаргите, сновящи по заснежения покрив на сто и десетгодишната сграда на общината.

— Благодаря, достатъчно — каза Ка.

Грабна от куката на вратата палтото си с цвят на пепел и излезе. В един миг, докато се спускаше по стълбите, вдъхна мириса на палтото си, напомнящо му за Франкфурт и му домъчня за живота в Германия, с всичките му там нюанси. Името на русия продавач от „Кауфхоф“, помогнал му да си купи палтото — когато на следващия ден отиде да си вземе скъсеното палто, го видя отново, — бе Ханс Хансен. Най-вероятно понеже името му бе типично немско, а косата руса, Ка веднъж-дваж се беше присетил за него в просъницата на отминалата нощ.