Орхан Памук - Сняг

Когато отдолу по улицата, напомняща за изоставен преди стотици години град, се зададе военен камион, Ка, досущ като в детството си, наостри слух. Влезлият в салона за хранене мъж с вид на търговец на едър рогат добитък прегърна внезапно Ка и го разцелува по бузите.

— Честито, бейефенди! Щастие и благоденствие за страната и нацията ни!

Ка си припомни как подир всеки военен преврат възрастните бързаха да си честитят, както си честитяха някога старите религиозни празници. Чу се да измърморва в ответ нещо от рода на „Нека да е благоденствие!“ и се засрами.

Вратата откъм кухнята се отвори и Ка усети как цялата кръв се изтегли от главата му. Ипек. Погледите им се срещнаха и Ка като че ли се обърка как да постъпи. Хрумна му да скочи от мястото си на мига, ала Ипек, дарявайки го с усмивка, се отправи към седналия току-що мъж. Носеше поднос с чаша и чинийка.

Ето: в момента Ипек ги оставяше на масата на мъжа. Като сервитьорка.

Чувство на песимизъм, разкаяние и вина завладяха Ка — обвиняваше се, че не поздрави Ипек както подобава, ала май не беше само това, начаса проумя, че няма да може да избяга от себе си. Стореното през вчерашния ден беше грешка: предложението за женитба, отправено като към непозната жена, прекомерното му заслепление, улавянето на ръката й по време на вечерята, главозамайващото сексуално привличане, което изпита към нея и което най-безсрамно, като най-обикновен пиян турчин, бе демонстрирал пред всички. В момента не му хрумваше какво да й каже, искаше му се Ипек колкото може по-дълго да се прави на „сервитьорка“.

Мъжът с вид на търговец на едър рогат добитък просташки се провикна:

— Чай!

С празния поднос в ръка Ипек уверено се отправи към самовара. Сервира бързо чая на мъжа и се примъкна към масата на Ка — той усети ударите на сърцето си чак в гърлото.

— Какво стана? — усмихнато попита Ипек. — Добре ли поспа?

Благосклонността й, породена от вчерашната нощ, от вчерашното щастие, уплаши Ка. Той едва успя да измънка:

— Снегът като че ли никога няма да спре.

Изгледаха се от глава до пети. Ка осъзна — не ще успее да промълви нито дума, а и дори да го стори, ще изглежда фалшиво. Взря се в нейните огромни, светлокафяви, леко кривогледи очи, показвайки й, че не би могъл да стори нищо друго, освен да мълчи. Ипек бе вече усетила, че душевното състояние на Ка е съвършено различно от вчерашното и й бе станало ясно, че пред нея стои съвсем друг човек. Ка също усети как Ипек долавя мрака в душата му и дори го приема с разбиране. Усети как това разбиране го обвързва за цял живот с тази жена.

— Снегът няма да спре скоро — внимателно изрече Ипек.

— Нямам хляб — отвърна й Ка.

— Ах, извинявай.

Отскочи до бюфета, върху който димеше самоварът. Остави подноса и започна да реже хляб.

Поиска й хляб, защото не издържаше на създалата се атмосфера. Гледаше след жената, а изразът му сякаш говореше: „Всъщност и сам можех да си нарежа хляб.“

Ипек бе с бял вълнен пуловер, с дълга кафява пола и с широк колан, какъвто вече никой не носеше — беше модерен през 70-те. Талията й бе тънка, бедрата й — изрядни. Ръстът й — подходящ за ръста на Ка. Той харесваше глезените й и бе сигурен, че завърне ли се във Франкфурт без нея, до края на живота си с горчивина ще си спомня как държеше ръката й, как полу на шега, полунасериозно я целуваше и колко щастлив се усещаше, докато двамата се шегуваха.

Ръката на Ипек спря да реже хляба и Ка се извърна встрани миг, преди тя да се е обърнала.

— Слагам в чинията ви сирене и маслини — провикна се Ипек.

Ка се досети — говори му на „вие“, понеже не бяха сами в салона.

— Разбира се, благодаря — отвърна със същия тон Ка, оглеждайки останалите клиенти.

Когато очите им се срещнаха, по лицето й разбра — усетила е, че я е наблюдавал допреди малко. Мисълта как добре се ориентира Ипек в отношенията между мъжа и жената, как отлично владее сложните дипломатически тънкости в тия отношения, които той никога нямаше да може да усвои, го постресна. Впрочем, той и без друго се боеше от вероятността, че тя е едничкият му шанс в живота да бъде щастлив.

— Хляба го докара военен камион — изрече Ипек с усмихнат поглед, който смазваше сърцето на Ка. — Поради забраната да се излиза на улицата, Захиде ханъм не дойде и сега аз се грижа за кухнята… Доста се изплаших, като видях войниците.

Защото войниците, може би, бяха дошли да приберат Ханде или Кадифе. Дори баща й…

— Отвели са в Народния театър дежурните пазачи на болницата, за да почистват кръвта — прошепна Ипек и седна на масата му. — Нахлули са в студентските общежития, в кораническия лицей, в партийните централи…