Орхан Памук - Сняг

Малко по-нататък ядосана майка кореше сина си през прозореца, викаше го да се прибере, пък той й отвърна: „Ще ида да видя какво става.“ Ка мина между тях. На ъгъла на булевард „Фаикбей“ видя, че от обущарницата разтревожено изскочиха двама на неговата възраст: единият по-едричък, а другият слабичък като дете. Цели дванайсет години те два пъти седмично казвали на жените си: „Отивам до чайната.“ Двамата любовници се срещаха тайно във вонящата на лепило обущарница и сега, дочули по вечно включения телевизор на съседа от горния етаж, че е забранено да се излиза на улицата, се бяха разтревожили. Ка сви по булевард „Фаикбей“ и две преки по-надолу, срещу дюкяна, пред който тази сутрин оглеждаше пъстървата връз тезгяха, забеляза танк. Сред омагьосващата тишина и танкът, и улицата изглеждаха тъй неподвижни — направо като мъртви — та Ка си помисли, че в машината няма никого. Люкът обаче се отвори, подаде се една глава и човекът му каза веднага да се прибира вкъщи. Ка го попита как да стигне до хотел „Карпалас“. Още преди войникът да му е отговорил, Ка зърна тъмната редакция на вестник „Серхат шехир“ и сам откри посоката за връщане.

Топлината в хотела, светлината на фоайето изпълниха с радост сърцето му. По лицата на гостите, които пушеха по пижами и гледаха телевизия, Ка разбра, че се е случило нещо извънредно, обаче съвсем фриволно, като дете, избягващо нелюбимата тема за разговор, освободи ума си от всичко. Влезе окрилен в апартамента на Тургут бей. Цялата групичка продължаваше все така да седи на масата и да се взира в телевизионния екран. Забелязвайки Ка, Тургут бей скочи и укоризнено му каза, че се прибира твърде късно, а те всички изгаряли от любопитство. Очите на Ка и Ипек се срещнаха, докато Тургут бей продължаваше да говори.

— Много добре изпълни стихотворението — рече Ипек. — Гордея се с тебе.

Ка тутакси проумя, че няма да забрави този миг до края на своя живот. Толкова бе щастлив, че ако не бяха въпросите на момичетата и изтерзаната от любопитство душа на Тургут бей, сигурно щеше да се разреве.

— Май войниците сториха нещо — каза Тургут бей. Гласът му бе притеснен, той още не можеше да реши да се обнадеждава ли или да страда.

Върху трапезата цареше хаос. Някой бе изтръскал пепелта от цигарата си в обелка от мандарина — вероятно Ипек. Когато Ка беше малък, по същия начин постъпваше младата леля Мюнире, далечна роднина на баща му — тя, докато разговаряше с майка му, никога не забравяше да каже „моля, госпожо“, и все пак беше презирана от нея заради маниерите си.

— Забраниха да се излиза на улицата — рече Тургут бей.

— Разкажи ни какво се случи в театъра.

— Политиката не ме интересува — отвърна Ка.

Първо Ипек, а после и всички останали осъзнаха, че го изрича с глас, идещ от дълбините на душата му, ала Ка все пак се почувства виновен.

Едничкото му желание бе дълго, безмълвно да седи тук и да гледа Ипек, но го тревожеше настроението, обгърнало къщата — то бе в унисон с „революционната нощ“. И не защото не си спомняше военния преврат от детството си, а защото всеки го подпитваше за нещо. Ханде бе заспала в един ъгъл. Кадифе се взираше в телевизионния екран, а на Ка не му се щеше дори да погледне към него; Тургут бей бе доволен, че се е случило нещо интересно и същевременно беше обезпокоен.

Ка приседна до тях, улови ръката на Ипек и й каза да се качи в горната стая. Предчувстваше, че едва ли ще се сближат повече, това му причини болка и той излезе сам от стаята. Лъхна го познатият мирис на дърво. Окачи на куката върху вратата палтото си. Запали малката лампа до леглото: умората, като прииждащо дълбоко от недрата му бучене, бе обгърнала цялото му тяло, клепачите, дори стаята и хотела. Ето защо, докато припряно записваше в бележника новата си творба, той усещаше, че стиховете, постелята, на която бе приседнал, хотелът и оснеженият Карс са продължение на цялата вселена.

Озаглави стихотворението си „Нощта на революцията“. То започваше с нощите на военния преврат, когато се будеше цялото му семейство и всички слушаха по пижами радиото и военните маршове, после следваше описание на общите им празнични трапези. Затуй по-късно реши, че творбата му не е плод на една изживяна революция, а на паметта и щеше да обозначи стихотворението тъкмо на разклонението ПАМЕТ върху снежната звезда. Един от значимите проблеми в него бе, че съзнанието на поета има интерес да се затваря за трагедията, завладяла света. Само поет, който успее да го постигне, изживява настоящето като мечта: успешната реализация на поета е трудна работа! Привършвайки стихотворението, Ка запали цигара и се загледа през прозореца.