Орхан Памук - Сняг

Когато след години посетих Карс, Мухтар бей ме разведе из Народния театър — половината от него бе разрушена, а другата половина бе станала негова собственост, беше я превърнал в складова база на магазина си „Арчалик“: сподели, колкото за да отклони въпросите ми, свързани с оная нощ и последвалите я ужасяващи дни, че в Карс, още от арменския му период, та до наши дни, са се вършили немалко престъпления, злини и масови кланета. Така че, ако съм искал поне малко да ощастливя тукашните сиромаси, трябвало, завърна ли се в Истанбул, да опиша не сторените в миналото грехове, а красотата на чистия въздух и добросърдечието на местните хора. В театралната зала, превърната в мрачен, мухлясал склад, между силуетите на хладилници, перални и печки, зърнах единствената следа от онази нощ: голямата дупка от куршума, улучил предната стена на ложата, в която по време на театрални представления е седял Киркор Чизмеджиян.

Когато завесите се спуснаха, тримата въоръжени с пушки и пистолети щастливи мъже се втурнаха към изхода под уплашените погледи на множеството; най-отпред подтичваше един журналист, стар комунист, известен с прозвището си З. Желязната ръка. Бе се изявявал като писател, поет и най-вече като „охранител“ в просъветски комунистически организации през 70-те. Огромен мъжага. След военния преврат през 1980-а бе избягал в Германия; след падането на Берлинската стена, със специалното разрешение на властите, се бе завърнал в Турция, за да защитава модерната държава и Републиката от кюрдската гериля и от ислямските „фундаменталисти“. Спътниците му бяха от Турската националистическа групировка, която нощем организираше въоръжени схватки из истанбулските улици — З. Желязната ръка се бе сдушил с тях някъде между 1979-а и 1980-а, но сега ги бяха обединили авантюризмът им и идеята за защита на държавата. Зрителите, понеже нямаха никаква представа кои са мъжете, спуснали се припряно и страхливо по стъпалата и напуснали току-що Народния театър, приеха, че това са персонажи от пиесата, която продължаваха да играят на сцената.

Като видя колко сняг е натрупал по улицата, З. Желязната ръка се израдва, потропа от щастие с крака като същинско дете, стреля два пъти във въздуха и изкрещя: „Да живее турският народ, да живее Републиката!“ Разотиващото се множество пред входа се отдръпна да им стори път. Някои дори им се усмихнаха боязливо. Други пък просто стояха, изпълнени със съжаление, че не са се прибрали по-рано по домовете си. От булевард „Ататюрк“ З. Желязната ръка и другарите му се затичаха нагоре. Скандираха лозунги и приказваха на висок глас с превъзбуда, присъща на пияния. Старци, едва напредващи в снега, опирайки се един на друг и бащи, повели домочадията си към къщи, след кратко колебание изръкопляскаха.

Щастливата тройка настигна Ка на ъгъла на булевард „Кючюк Кязъмбей“. Забелязаха, че щом ги зърна, Ка им стори път като на кола — отдръпна се под върбите на тротоара.

В този миг Ка забрави незаписаното си стихотворение, което по-късно щеше да озаглави „Мястото, където Аллах не съществува“.

3. Желязната ръка и другарите му продължиха от булевард „Ататюрк“ нагоре. Понеже нямаше желание да ги следва, Ка свърна надясно по булевард „Карадаа“ и установи, че стихотворението напълно се е изпарило от главата му.

Изпитваше чувство на вина и срам, както когато излизаше от политически събрания в младостта си. Тогава Ка се срамуваше не само защото беше богат младеж от буржоазните среди, жител на Нишанташъ, а и понеже дискусиите им бяха преизпълнени с детински хиперболи. С надеждата, че забравеното стихотворение отново ще дойде, той реши да не се връща веднага в хотела и да удължи пътя си.

Мерна по прозорците немалко любопитни мъже, разтревожени от телевизионното предаване. Трудно е да се каже в каква степен Ка е бил наясно със случилите се в театъра ужасяващи неща. Преди да напусне сградата, стрелбата вече бе почнала, но съществува и вероятността, че е приемал стрелбата на З. Желязната ръка и другарите му като част от постановката.

Цялото му внимание бе съсредоточено върху забравеното стихотворение. Предчувствайки, че на негово място се кани да дойде друго, той го причакваше да се яви в някое кътче на съзнанието и да узрее.

В далечината проехтяха два изстрела. Снегът погълна звука.

Как красиво валеше снегът! На какви едри парцали, колко решително, сякаш нямаше никакво намерение да спира, и колко безмълвно! Широкият булевард „Карадаа“ представляваше едно нанагорнище, губещо се в сърцето на тъмната нощ под дълбокия до коленете сняг. Бяло и загадъчно! В триетажната, останала още от арменците красива сграда на общината нямаше никого. Ледените висулки, провесили се от една върба, бяха стигнали до снега, натрупал се върху вече незабелязваща се кола — бе се получило нещо като тюлена завеса от сняг и лед. Ка подмина закования с дъски прозорец на едноетажна, необитаема арменска къща. Докато слушаше собственото си учестено дишане и звука от стъпките си, Ка усети в сърцето си сила, способна решително да надмогне зова (доловен сякаш за първи път) на живота и щастието.