Орхан Памук - Сняг

Тъкмо тогава, обезпокоен, че в суматохата е забравил появилото се в ума му стихотворение, Ка е напуснал залата. Междувременно на сцената изникна избавителят, който щеше да измъкне Фунда Есер от лапите на нападателите „реакционери“ със заоблени бради — Сунай Заим; с калпак като на Ататюрк и на героите от Освободителната война, в стара военна униформа от 30-те години. Още след първите му уверени стъпки по сцената (лекото му накуцване изобщо не си личеше), двамата реакционери ислямисти със заоблени бради се проснаха ничком. Все същият самотен, възрастен учител се надигна и гръмко зааплодира Сунай. Двама-трима поизвисиха глас: „Да си ни жив и здрав!“ А когато ярка светлина озари фигурата му, на карсци им се привидя, че Сунай Заим е чудо, пристигнало от друга планета.

Хората наистина бяха впечатлени от вида му — красив и просветлен. Не бе помръкнало нищо от неговото сурово, решително, драматично излъчване, не бе помръкнала крехката му, дори женствена красота, похабявана в изнурителните турнета из Анадол, където бе си осакатил крака — всичко онова, което привличаше като магнит левите студенти през 70-те, когато Сунай Заим изпълняваше ролите на Че Гевара, Робеспиер и бунтовния Енвер паша. Повдигайки показалеца на дясната си ръка в бяла ръкавица не към устните си, а към брадичката си, той каза:

— Замълчете.

Беше излишно — публиката и без друго се бе притаила, пък и в текста отсъстваше подобна реплика. Изправилите се мигом си седнаха по местата и повече никой не обели дума.

— Сред страдания!

Изглежда не бе успял да довърши фразата си, защото никой не разбра кой е сред страдания. В миналото тези думи достигаха до съзнанието на народа, на нацията; сега обаче карсци не проумяваха кой е сред страдания — представлението, самите те, Фунда Есер или Републиката? Вярно бе обаче усещането, което подсказваха тия думи. Цялата зала бе обладана от прочувствено мълчание, примесено със страх.

— Предостойни, скъпи мой турски народе — произнесе Сунай Заим, — никой не ще успее да те върне от великото, благородно пътуване, което си наченал в посока на просвещението. Нека нищо не те смущава. Реакционерите, мръсниците и консерваторите никога не ще успеят да турят прът в колелото на историята. Ще се изпотрошат ръцете, посегнали на Републиката, свободата и светлината.

Чу се една-единствена подигравателна реплика и тя беше на развълнуван Неджипов приятел, настанил се през две места от него. Инак в залата се бяха възцарили дълбока тишина и страх, примесен с възхита. Не помръдваше никой, седяха изправени като свещи в очакване да чуят няколкото сурови и благи думи от избавителя, проумял колко е притеснителна вечерта, или пък някоя и друга полезна историйка, която да обсъждат отпосле по домовете си. В този момент иззад двата края на завесите излязоха двама войници. Към тях се присъединиха още трима, вероятно влезли през задния вход — те минаха по пътеките между редовете в залата. Появата, както е в модерните постановки, на актьори измежду зрителите първоначално стъписа публиката, сетне я развесели. Междувременно на сцената изтича очилато хлапе-вестоносец — хората го познаха и се закискаха. Беше очилаткото, хитроватото, мило племенниче на продавача на вестници в павилиона срещу Народния театър — познаваха хлапето, понеже денем киснеше при чичо си. То се приближи към Сунай Заим, той се наведе и детето нашепна нещо на ухото му.

Цял Карс видя как се натъжи Сунай Заим.

— Директорът на Педагогическия институт почина в болницата — промълви той. — Това подло престъпление ще е последен удар срещу Републиката, секуларизма и бъдещето на Турция.

Още преди публиката да смели печалната вест, войниците на сцената снеха пушките от раменете си, свалиха предпазителите и обърнаха дулата срещу множеството. Стрелбата отекна с непоносимата си пукотевица.

Това можеше да се приеме като нежно сплашване, като знак, проводил ни тъжна вест от нереалната вселена на спектакъла. Омаяни от театралния експеримент, карсци си казаха, че това ще трябва да е модерна, повлияна от Запада, постановъчна иновация.

И отново откъм публиката придойде някакво оживление, някакъв трепет. Стресналите се от пукотевицата на оръжията отдадоха този трепет на страха у околните. Неколцина от зрителите понечиха да се надигнат, а „реакционерите със заоблени бради“ още повече се спотаиха на сцената.

— Никой да не мърда — заповяда Сунай Заим.

В същия миг войниците отново насочиха пушките си към публиката и се прицелиха. Нисичкият ученик, смелчагата, седнал през две места от Неджип, се надигна и заскандира: