Майорът така и не бе открил къде е заседнал единият от куршумите при четвъртия залп. Друг куршум бе ранил дошлия от Анкара в Карс да предлага енциклопедии и пиеси на разсрочено плащане млад търговец (той щеше да почине два часа по-късно от загуба на кръв). Третият куршум бе изровил голяма дупка в долната част на специалната ложа, от която вечер е гледал постановките Киркор Чизмеджиян със семейството си — един от най-заможните търговци на кожи в началото на ХХ век. Според една доста преувеличена версия Неджип не бил починал на място от двата куршума, попаднали в него — първият в едно от красивите му зелени очи, вторият точно в средата на светлото му чело, — а проронил „Виждам!“, поглеждайки за миг сцената: така приказваха някои подир време.
Всички — и бягащите към изхода, и вайкащите се, и пищящите — се бяха спотаили след този последен залп. Снимащият представлението оператор ще трябва да се е прислонил до стената; подскачащата до този момент камера вече се бе застопорила. Карският телезрител можеше да вижда единствено стълпотворението на сцената и безмълвната уважаема публика от предните редове. По изстрелите, писъците и виковете, долитащи от екрана, голяма част от гражданите на Карс разбрали, че в Народния театър се случва нещо необичайно. Към полунощ дори и задрямалите пред телевизорите, понеже намирали пиесата за притеснителна, вперили очи в екрана след изстрелите през последните осемнайсет секунди.
Сунай Заим притежаваше достатъчно опит, за да усети сюблимния миг и каза:
— Юначни войници, вие изпълнихте своя дълг.
Извърна се демонстративно към все още лежащата на пода Фунда Есер, сведе се театрално над нея и й подаде ръка. Жената пое ръката на своя спасител и се вдигна на крака.
Пенсионираните чиновници от първия ред станаха прави и зааплодираха. Към тях се присъединиха и други. Неколцина отзад изръкопляскаха също — вероятно от страх, а може би поради навика да се аплодира винаги, когато околните го правят. Останалите зрители бяха застинали безмълвно като риби. Сякаш всеки се отърсваше от пиянството си; наблюдаваха се и такива, които едва забележимо се подсмихваха, успокоени от решението си, че случващото се, макар и да виждаха телата на умиращите, е част от света на театъра; други пък надзъртаха иззад ъглите, дето се бяха изпокрили — гласът на Сунай ги бе сепнал. С назидателен тон Сунай изрече:
— Това не е игра, това е начало на революция. Ще сторим всичко за нашите съотечественици. Имайте доверие в доблестната турска армия! Войници, доведете ги тук.
Двама войници измъкнаха на сцената „реакционерите“ със заоблените бради. Останалите войници нарамиха пушките и слязоха сред публиката; иззад тях изскочи странен мъж и се покачи на сцената. Странен, защото по нетърпеливите му, лишени от финес движения, твърде нетипични за артист, моментално ставаше ясно, че не бе нито войник, нито актьор. Немалко карсци се взираха в него с надеждата да обяви, че всичко дотук е било просто шега.
— Да живее Републиката! Да живее армията! Да живее турският народ! Да живее Ататюрк! — извика той.
Завесите се заспускаха плавно. И странният мъж, заедно със Сунай Заим, мина две крачки напред — спряха се пред завесите. В ръката си стискаше пистолет, изработен в Къръккале, носеше цивилни дрехи и войнишки ботуши.
— Долу ислямските фанатици! — изкрещя той, слезе по стъпалата от сцената и тръгна сред публиката. Последваха го двама мъже с пушки. Войниците от тази тройка внимателно наблюдаваха учениците от кораническия лицей и избягвайки всякакъв допир с уплашено взиращите се в тях зрители, решително се затичаха към изхода, продължавайки да скандират лозунги.
Преливаха от щастие, от превъзбуда. Защото в края на краищата, след продължителни спорове и пазарлъци, било решено и те да вземат участие в този спектакъл — в малката революция в Карс. Сунай Заим се бе запознал с тях още първата вечер при пристигането си в Карс; цял ден се бе колебал, понеже смяташе, че въоръжени, замесени в тъмни дела авантюристи биха омърсили „произведението на изкуството“, което държеше да представи, в последния момент обаче решил, че с подкрепата на човек, владеещ оръжието, ще може съвсем справедливо да се опълчи на неразбиращото изкуството простолюдие. Подир време щеше да се говори колко дълбоко съжалявал за това си решение и как съвестта му се измъчвала заради кръвта, която мъжете с вид на гангстери бяха пролели; както немалко други неща, и това се оказа слух.
Читать дальше