Орхан Памук - Сняг

Малкият парк със статуята на Ататюрк срещу валийството бе безлюден. Ка не забеляза никакви признаци на живот пред тази издигната през руския период на Карс сграда — бе най-разкошната в града. Преди седемдесет години, след Първата световна война, когато царските и султанските войски се оттеглили от района, в нея се помещавали резиденцията и меджлисът на създадената от турците независима държава. Срещу нея се намираше старата арменска сграда, щурмувана от английската армия, тъй като е била президентски дворец на същата тази провалила се държава. Без изобщо да доближава добре охраняваната сграда, ползвана сега за валийство, Ка свърна надясно, към парка и продължи пътя си. Подминавайки поредната стара арменска къща, красива и тъжна като останалите, Ка видя, като на сън, как от празното пространство в съседство се отдалечава танк. Малко по-напред, близо до кораническия лицей, зърна военен камион. Снегът отгоре му бе доста тънък и Ка се досети, че камионът ще трябва да е пристигнал наскоро. Проехтя изстрел. Ка се обърна. Полицаите, опитващи да се сгреят в будката пред валийството, нямаше как през заскрежените й стъкла да забележат поелия към булевард „Орду“ Ка. Бе осъзнал, че новото стихотворение и свързаният с него спомен могат да се съхранят в съзнанието му само ако се завърне, ведно с тишината на снега, в хотелската си стая.

По средата на нанагорнището, откъм тротоара, се чу шум и Ка забави ход. Двама души налагаха с ритници вратата на Телефонната компания.

В снега се провидяха светлините на някакъв автомобил — после Ка чу приятния звук на веригите по колелата му. От приближилата се до Телефонната компания черна цивилна кола слязоха двамина — единият поулегнал мъж, а другият въоръжен и с вълнена барета — Ка си припомни, че го е виждал съвсем наскоро, точно когато се канеше да напусне театъра.

Те се скупчиха пред вратата. Завърза се някакъв спор. По гласовете им и благодарение на уличната лампа Ка се досети, че това бяха З. Желязната ръка и другарите му.

— Как така нямаш ключ, бе? — извиси глас единият. — Ти не си ли генералният директор на Телефонната компания? Не те ли доведохме тук, за да прекъснеш телефоните? Как така ще си забравяш ключа?

— Телефонните линии не се прекъсват оттук, а от новата централа на булевард „Истасион“.

— Това е революция и ние искаме да влезем тук — рече З. Желязната ръка. — Ако пожелаем, ще идем и на другото място. Става ли? Къде е ключът?

— Дете мое, подир два дни снегът ще стихне, ще отворят пътищата, после държавата на всички ни ще подири сметка.

— Ние сме държавата, от която толкова се боиш — отвърна З. Желязната ръка, повишавайки глас. Ще отключиш ли незабавно?

— Без писмена заповед няма да отключа!

— Ще видим — рече З. Желязната ръка. Измъкна пистолета си и стреля два пъти във въздуха. — Хванете го тоя, опрете го до стената и ако продължи да упорства, ще го разстреляме.

Не че някой му повярва, ала все пак хората на З. Желязната ръка повлякоха Реджаи бей към стената на Телефонната компания. Поизбутаха го малко вдясно, та да не би куршумите да увредят стъклените витрини отзад, там снегът бе доста пухкав и директорът се изтърси на земята. Извиниха му се, подадоха му ръка и го изправиха. Свалиха вратовръзката му и завързаха с нея ръцете му зад гърба. Междувременно си приказваха, че до заранта ще очистят предателите на родината до крак.

По заповед на З. Желязната ръка вдигнаха пушките и като отряд командоси ги насочиха срещу Реджаи бей. В този миг в далечината се разнесоха изстрели. (Това бе залпът за сплашване, произведен от войниците в градината към общежитието на кораническия лицей.) Всички замряха в очакване. Сипещият се през целия ден сняг най-сетне бе попрестанал. Тишината бе необикновено красива и омагьосваща. Тогава единият каза, че старецът (изобщо не беше старец) има право на последна цигара. Набутаха цигара в устата на Реджаи бей, поднесоха към нея запалка и докато директорът пушеше, захванаха, понеже душичките им се бяха стегнали, да трошат вратата на Телефонната компания с прикладите и с грубите си чепици.

— Жалко за държавната собственост — обади се отстрани директорът. — Развържете ме, ще ви отключа.

Щом се вмъкнаха вътре, Ка продължи по пътя си. От време навреме дочуваше изстрели, но не им обръщаше по-голямо внимание, отколкото на кучешкия вой. Цялото му внимание бе съсредоточено към вълшебството на безбурната вечер. Поспря се пред стара, безлюдна арменска къща. После пред руините на църква — почтително се загледа в ледунките, виснали от напомнящите привидения клони на градинските дървета. Изпита чувство на вина, понеже под мъртвешката светлина на бледожълтите градски улични лампи всичко му изглеждаше като изникнало от тъжен сън. От друга страна душата му преливаше от благодарност към тази безмълвна, забравена страна, навяваща в сърцето му поезия.