Орхан Памук - Сняг

— Долу безбожните секуларисти, долу безбожните фашисти!

Войниците стреляха повторно.

Ведно с пукотевицата, в залата пак полъхна вятърът на трепета и страха.

Зрителите от задните редове видяха как скандиращият до преди миг младеж се свлече на седалката и как със същата бързина се изправи, размахал некоординирано ръце. Онези, които цяла вечер се забавляваха с пакостите и странностите на учениците от кораническия лицей, тутакси се изкикотиха на това как ученикът с некоординираните движения се строполи между редовете, като същински мъртвец.

Чувството, че срещу отделни места в залата се стреля наистина, възникна при третия залп. Защото, за разлика от стрелбата с халосни патрони, тази я чуваш не само с ушите си, а и със стомаха си, точно както е в нощите, когато полицаите преследват терористи. Голямата немска печка, отопляваща от четирийсет и четири години залата, бе издала особен звук. От продупчилия се тенекиен кюнец бе заструил дим като от чучур на кипнал чайник. Хората вече бяха забелязали окървавената глава на отправилия се към сцената мъж, надигнал се от средните редове. Миришеше на барут. И макар да се усещаше нарастващото безпокойство, хората продължаваха да седят като истукани. В залата се бе настанило усещането за самота, което човек изпитва при кошмар. Учителката по литература Нурие ханъм, навикнала при всяко свое заминаване за Анкара да посещава постановките на Държавния театър, за първи път се изправи и зааплодира участниците на сцената, тъй като бе любителка на реалистичните театрални ефекти. Тъкмо в този миг бе се надигнал и Неджип, досущ като готов за отговор ученик.

Тогава войниците стреляха за четвърти път. Според секретния и прецизен рапорт на изпратения по-късно да разследва събитията майор от Инспектората, по време на стрелбата куршумите улучили двамина и те починали на място. Единият, улучен в челото и в окото, бе Неджип, ала тъй като чух всевъзможни версии, не бих могъл да твърдя, че е починал тъкмо тогава. Хората от предните и средните редове бяха единодушни, че Неджип е забелязал свистящите из въздуха куршуми от третия залп и ги е изтълкувал другояче. Бил се изправил две секунди преди залпа и мнозина го чули да вика: „Спрете, не стреляйте, оръжията са заредени!“ (Това не присъстваше във видеозаписа.)

Най-накрая всички в залата вече се уверили — сърцата им го знаели, ала умовете им отказвали да го приемат. Един от петте куршума, излетели при първия залп, бе улучил гипсовите дафинови листа в ложата, в която преди четвърт век, загледан в някакъв филм, е седял с кучето си последният съветски генерален консул в Карс. Защото кюрдът от Сиирт не искал да убива никого. Обзет от същото притеснение, следващия път, малко несръчно, той бе улучил тавана на театъра — сто и двайсетгодишна вар и боя се посипали като сняг връз разтревожената публика. Третият куршум се насочил към извисения подиум, дето настаняват обикновено телевизионната камера и бе улучил дървените перила, на които някога са се опирали бедните, романтични арменски девойки — от това място, с най-евтините билети за правостоящи, те наблюдавали гастролиращите московски трупи, акробати и камерни оркестри. Четвъртият куршум бе пробил облегалката на стола в един доста отдалечен от камерата ъгъл и бе улучил в рамото търгуващия с трактори и резервни части за земеделски инвентар Мухиттин бей — той седял там със съпругата си и с овдовялата си балдъза; в първия миг и той погледнал нагоре, мислейки, че от тавана се отронва нещо, както варта преди малко. Петият куршум бе раздробил лявото стъкло от очилата на дядо, пристигнал от Трабзон да види внука си, отбиващ, военната си служба в Карс и седнал зад учениците ислямисти, куршумът минал през мозъка му и излязъл през тила — задрямалият старец починал кротко, без дори да усети, — сетне куршумът преминал през облегалката на стола и се сврял в едно от едрите яйца в торбата на продавача на яйца, дванайсетгодишно кюрдче — в този миг то било протегнало пълната си с дребни монети шепа към редовете със зрители.

Спирам се върху тия подробности, за да разкрия защо по-голямата част от зрителите в Народния театър са останали неподвижни, въпреки стрелбата. Улученият в слепоочието, врата и малко над сърцето при втория залп ученик, секунди преди това, за да демонстрира куража си, бе показал, че приема случващото се като забавна част от една страховита пиеса. Единият от другите два куршума бе пронизал гърдите на още един ученик от кораническия лицей — седял отзад, не проронвал и дума (братовчедка му бе първото самоубило се момиче в Карс); следващият куршум се беше забил в покрития с прах и паяжини циферблат на часовника, висящ на стената от шейсет години, без да работи — приблизително на два метра над прожекционния апарат. Куршумът, забил се на абсолютно същото място при третия залп бил, според инспектиращият майор, доказателство, че някой от войниците, отличен мерач, заклел се привечер над Корана, не е удържал на клетвата и се е побоял да стреля на месо. Като аналогичен проблем в рапорта на майора било отбелязано в скоби, че тъй като убитият при третия залп разпален ислямист бил не само ученик, а и усърден, предан агент в карския отдел на МИТ, семейството му имало правни основания да претендира за обезщетение от държавата. Последните два куршума покосили обичания от консерваторите и от дълбоко вярващите Ръза бей, съградил чешма в Калеичи, и неговия прислужник, едва придвижващ се с бастуна си старец — трудно е да се изясни защо мнозинството от зрителите не помръднали от местата си, макар че, докато споменатите двама доверени спътници в живота стенели и берели душа насред залата, войниците отново надигнали пушките си. Подир години собственик на мандра, който така и не ми позволи да спомена името му, сподели: „Ние, от задните редове бяхме осъзнали, че се случва нещо ужасяващо. Гледахме безмълвно и се бояхме, че ха сме мръднали, ха сме привлекли вниманието върху себе си и злото ще сполети и нас!“