Орхан Памук - Сняг

Сега не се чуваше нищо друго, освен дюдюкането и заплашителните, гневни крясъци на учениците от кораническия лицей. Въпреки възцарилата се в предната част на залата гузна и наплашена тишина, малцина успяха да разберат какво изговаря Фунда Есер. Може би не се чу тъкмо обяснението на мотива, подбудил разгневеното момиче да смъкне чаршафа — правела го не заради хората, не заради безценните национални одежди, а заради душите ни; трябвало да освободим душите си от чаршафа, от тюрбана, от феса и от чалмата, все символи, които ги почернят и ограничават, и да поемем към Европа, към цивилизованите и модерни нации. В залата обаче отново проехтя един-единствен възглас, в пълна хармония със ситуацията:

— Ти тичай гола към Европа, тичай гола-голеничка!

Откъм предните редове на залата се разнесоха смях и одобрителни ръкопляскания. Това притесни предните редове повече от всичко друго, сякаш им натякваше за техните разбити илюзии. В този момент Ка, както и мнозина други, се изправи. Всички се надговаряха един през друг, от задните редове крещяха; онези, които напредваха към изхода, се извръщаха да видят кой ги е последвал; Фунда Есер продължаваше да рецитира стихотворението, което само единици успяха да чуят.

Сетне всичко се разви със светкавична бързина. На сцената излязоха двама ислямски фанатици със заоблени бради и с такета. В ръцете им — ножове и въжена примка за душене. Играта им подсказваше как възнамеряват да накажат Фунда Есер — тя бе захвърлила и подпалила чаршафа си, което си беше истинско предизвикателство спрямо повелята на Аллах. Фунда Есер, обладана от мисълта как да се избави от тях, се закърши с почти еротични движения.

Не приличаше на героиня от епохата на Просвещението, а на „жена, която всеки миг ще бъде изнасилена“ — образ, пресъздаван често от самата нея в пътуващите из провинцията театри. Тя сведе леко врат с привичността на жертвата, ала умоляващият й поглед не успя, както се надяваше, да предизвика сексуални желания у мъжете в залата. Единият от фанатиците ислямисти със заоблени бради я просна на пода (в предходната сцена същият игра ролята на бащата и сега бе нагримиран доста нескопосно), повлече я за косата, а пък другият, заел позата на героя от ренесансовите картини, изобразяващи Авраам, който принася в жертва сина си, опря ножа в гърлото й. В тази сцена се долавяше нещо от предпазливата представа за „революцията на реакционерите и ислямистите“, популярна сред европеизираните интелектуалци и чиновници през първите години на Републиката. Най-напред се сепнаха възрастните чиновници от предните редове и настанилите се зад тях консервативни старци.

Без да променят многозначителната си поза, Фунда Есер и „двамата фундаменталисти“ замръзнаха точно за осемнайсет секунди. Немалко от карсците, с които разговарях след време, споделиха, че тримата останали неподвижни доста повече секунди, достатъчни да се разбесува множеството в залата. Учениците от кораническия лицей бяха вбесени не само от грозотата и озлобения вид на пръкналите се на сцената „ислямски фанатици“, от техните окарикатурени образи, но и от това, че се показва не страданието на момичетата с тюрбани, а на отхвърлилите чаршафа. Бяха се усетили, че постановката е чисто предизвикателство. Запращайки с крясъци по сцената половин портокал и една възглавничка, те осъзнаха, че губят контрол и така попадат в заложената срещу самите тях клопка — тази безизходица ги вбесяваше неимоверно повече. Ето защо политически най-опитният измежду тях, Абдуррахман Йоз (три дни по-късно баща му, отивайки в Сивас да прибере тялото на сина си, щеше да е принуден да го запише с истинското му име), нисък, широкоплещест ученик от последния курс, се опитваше да успокои другарите си, да ги накара да млъкнат и да заемат местата си, но безуспешно. Ръкоплясканията и дюдюканията, долитащи откъм различни места в залата, както и реакциите на любопитните окуражиха още повече разгневените ученици. Младите ислямисти, все още „без влияние“ в Карс и околностите му, нея вечер за първи път — и това беше по-важното — бяха чули как дръзките им гласове се спояват в единогласие и с изненада и радост бяха осъзнали, че са способни да парализират от страх първенците и военните. Сега, когато телевизията предаваше събитието в целия град, те вече не можеха да се откажат, преди да се насладят докрай на най-фундаменталното представление. Отпосле, естествено, бързичко щеше да бъде забравено, че зад шеметно нарастващата олелия се криеше единствено желанието за веселба. Понеже многократно изгледах видеоматериала, забелязах как част от скандиращите лозунги и ругателства ученици дори се подхилкваха, а окуражаващите ги ръкопляскания и дюдюкания идеха от най-обикновени граждани, решени да се позабавляват и да поразсеят притесненията си към финала на тази непонятна „театрална“ нощ. Чух да разправят, че „щом предните редове не се притесняват и не приемат насериозно безсмислената шумотевица, значи възможните последствия са взети предвид“; разпространяваха се слухове, че „обезпокоените през ония осемнайсет секунди висши чиновници и богаташи всъщност са знаели какво предстои и са извели семействата си от залата, и че всичко било предварително замислено в Анкара“.