Орхан Памук - Сняг

След малко водещият запита Ка: „Как намирате нашия красив Карс?“ Ка се поколеба и отвърна: „Много красив, много беден, много тъжен.“

Двама ученици от кораническото училище на задните редове се изсмяха. „Душата ти е бедна на тебе!“ — провикна се някой. Окуражени от това, шест-седем души се изправиха и се разкрещяха. Половината от публиката сипеше подигравки, ала никой не разбираше какво говори останалата половина. Когато след време посетих Карс, Тургут бей сподели с мен, че при тези думи на Ка, Ханде, която гледала телевизия в хотела, се разревала.

Водещият каза: „Вие представлявате турската литература в Германия.“

Някой извика: „Кажи защо си дошъл тук?“

„Дойдох, защото съм прекалено нещастен — рече Ка. — Тук съм по-щастлив. Моля, изслушайте ме, сега ще ви прочета стихотворението си.“

Надмогвайки мигновеното объркване и крясъците, Ка започна да чете. Когато подир години видеолентата от оная нощ попадна в ръцете ми, аз наблюдавах с възхита и обич своя приятел. За първи път го виждах да чете стихове пред толкова многобройна публика. Напредваше вглъбено, като човек, който се движи предпазливо и спокойно. И далеч, много далеч от позьорството! Изрецитира стихотворението гладко, непринудено, като изключим, че на два пъти се поспря, сякаш си припомняше нещо.

Когато Неджип проумя, че стихотворението е вдъхновено от „гледката“, която преди малко му бе описал, че дума по дума бе включено казаното от него за „Мястото, където Аллах не съществува“, той се изправи като омагьосан, но Ка не забави темпото, напомнящо за падащия сняг. Чуха се две-три изръкоплясквания. Някой от задните редове се изправи, започна да вика, последваха го и други. Не стана ясно дали акламираха стиховете или душите им се бяха стъписали. Ако не се брои силуетът на Ка, който след малко щеше да се появи на зеления фон, това щеше да е последното изображение на моя приятел, приятел от двайсет и седем години, което щях да имам възможност да видя с очите си.

След стихотворението на Ка, водещият, с присъщите си неестествени движения, обяви отчетливо най-значимото събитие на вечерта: „Родината или тюрбанът“.

Откъм средните и задните редове долетяха лек ропот, няколко подсвирквания и шумно изразеното недоволство на групичка зрители, а откъм предните редове — одобрителните аплаузи на чиновниците. Къде с любопитство, къде с респект публиката в претъпканата зала зяпна в очакване какво ще последва. Лековатите скечове на театралната трупа, безсрамните пародии на Фунда Есер по подбрани реклами, хвърлянето на гьобеци с повод и без повод, сценката за възрастната министър-председателка и нейния корумпиран съпруг, представена от Фунда Есер и Сунай Заим далеч не бяха охладили страстите на вечерта, напротив — както чиновниците от предните редове, така и останалите ги бяха намерили за доста забавни.

„Родината или тюрбанът“ разпали докрай публиката, единствено заядливите подмятания на висок глас на учениците от кораническия лицей привнесоха смут в атмосферата. В такива моменти изобщо не се чуваше какво се изрича на сцената. Тази двайсетминутна примитивна, „демодирана“ пиеса обаче се опираше на тъй стабилна драматургическа структура, че я проумяха и глухонемите.

1. Върви по улицата обгърната с черен чаршаф жена, нещо си приказва, разсъждава на глас. Нещастна е по една-едничка причина.

2. Жената смъква чаршафа и обявява свободата си. Без чаршафа тя е вече щастлива.

3. Семейството й, годеникът й, близките й и брадатите мюсюлмански мъже, всеки със своите си аргументи, се противопоставят на тази свобода; опитват се да принудят жената да се загърне в чаршафа. Разгневена, жената подпалва чаршафа.

4. Ислямски фанатици със заоблени бради и броеници в ръце яростно се опълчват срещу нейното вироглавство, хващат жената за косите, повличат я по земята и тъкмо да я линчуват…

5. … млади войници от републиканската армия я спасяват.

Между средата на 30-те и Втората световна война тази пиеска многократно била играна в анадолските лицеи и в народните домове с подкрепата на европеизиращата се държава, стремяща се да държи жените далеч от чаршафа и терора на религията, ала след 1950 година, когато мощта на демокрацията и Кемалистката революция поотслабва, пиесата бива забравена. Когато подир години в едно истанбулско звукозаписно студио открих Фунда Есер — изпълнителката на главната роля на жената с чаршафа, тя сподели с мен гордостта си, че през 1948 година и нейната майка е изпълнила ролята в кютахийския лицей, за съжаление обаче самата Фунда Есер не могла да изживее същото заслужено щастие в Карс по причини, възникнали впоследствие. Настоятелно, въпреки обхваналото я състояние на забрава, характерно за похабените, уморените и измъчени от наркотиците театрали, я умолявах да ми опише какво точно се е случило през онази нощ. Разговарях и с немалко други очевидци на въпросната нощ и сега ще ви разкрия повечко подробности.